Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Беше истински дъжд от бомби — забеляза някой.

Горе тръгна бързо напред, а групата го последва. След няколко минути младежът пак го хвана за ръката.

— Свърши се с улица „Фрумоасей“. Това е улица „Градинилор“ — накрая е трамвайната спирка…

— Какво ме интересува? — ядосано изсъска Горе. И направи още няколко крачки. Спря тържествуващ пред табелката с черната стрелка, насочена към страната, от която бяха дошли.

С големи букви бе написано: „Противовъздушно скривалище на 100 м“. Някой беше добавил с химически молив: Улица „Фрумоасей“ №14.

— Там е, където ви я показах — каза младежът.

Горе извърна глава и още един път погледна запустялата улица, по която беше минал. Видя същите развалини, същите купища от тухли и разбита мазилка, сред които стърчеше по някой самотен, прекършен стълб. Всичко това, разбра той, е заради оня мошеник Паунеску. Щеше да бъде там, на границата, с шестте хиляди глави добитък.

— Луди глави! — прошепна той. — И си тръгна. Но мъжете викнаха след него:

— Хей, господине, дамаджаната!… Нали такъв беше облогът!?

Няколко секунди Горе крачи, без да се обръща. Но младежът го извика с всички сили:

— Платихте ли на кръчмаря? Или искате да го измамите?

Зачервен от гняв, Горе се спря и се обърна към тях:

— Не знаете кой е Горе! — извика той и извади портфейла си. — Не сте чували за Янку Горе, човек почтен и с бъдеще… Но ще чуете. Ще чуете за Янку Горе… — и започна нервно да отброява банкнотите, като се насилваше да се смее. Едно дете му пресече пътя. Млада жена го зърна отдалече и се развика:

— Йоане, къде беше, Йоане, вече цял час те търся, малък дяволе!…

— Уважаеми професор Елиаде, нека да поговорим за началото на вашето семейство, за детството и младостта…

— Добре. Родих се на 9 март 1907 година — един бурен, съдбоносен ден и месец в румънската история, началото на голямото селско въстание, разтърсило страната през първото десетилетие на века. По-късно в училище ми се подиграваха, че съм роден на този съдбоносен ден. Баща ми беше офицер, капитан. Начално училище завърших в Букурещ, в училището на известната улица „Мантуляса“ („На спасителя“), същата, за която през 50-те години написах едноименната повест, известна в Париж и Европа под заглавието „Старецът и полковника“. След това учих в реномирания лицей „Спиру Харет“.

Баща ми е от Молдова, а майка ми от Олтения. В румънската култура Молдова е сантименталното, меланхоличното крило: интересът към философията, поезията и пасивността към живота, към заобикалящия свят. Тази „традиция“ съм я наследил от баща си, а и от дядо си. Вторият беше обикновен селянин. Гордея се да кажа, че съм трето „обуто“ поколение. Защото моят дядо лете е ходил бос или с цървули, а зиме с големи ботуши. Ние в Румъния казваме: второ, трето или четвърто „обуто“ поколение. Аз съм трето поколение… От тази страна, от молдовската съм наследил вкуса към поезията, метафизиката, любовта към нощта.

— А майка ви? Сигурно е била по-различна…

— Да, тя произхожда от стар олтенски род. Олтения е провинция в Югозападна Румъния, граничеща с Югославия, с главен град Крайова. Бих казал, че олтенците са доста енергични, амбициозни, много обичат конете — те не са типични селяни, а са по-скоро авантюристи: въртят търговия и обичат да купуват и да продават коне (някои от тях дори ги крадат!). Да, това е най-активната провинция в страната, съвсем противоположна на Молдова. Моите родители се срещнали в столицата. Като момче преживях доста нервни кризи и депресии — това беше молдовското ми „наследство“. В същото време усещах у себе си големи „енергийни ресурси“. Това беше от мама! Сега бих казал, че твърде много дължа на своите родители. На тридесет години реших да стана „изследовател“. Разрешиха ми да прекарам цяло лято на планина, в Карпатите, или да отида с лодка по Дунава, до делтата. Родителите ми ме държаха много свободно, разрешаваха ми абсолютно всичко. На двадесет години им казах: „Не искам да остана тук. Заминавам за Индия!“ Пуснаха ме. При все че бях от дребнобуржоазно семейство, родителите ми намериха това мое желание за напълно нормално и осъществимо. Беше през 1928 година. Имах пълната свобода да постъпя както намеря за добре…

— Каква беше интелектуалната атмосфера в Букурещкия университет? Вие учихте през периода 1920–1925 година…

— Ние бяхме първото поколение в културата на т.нар. „Велика Румъния“, както я нарекоха след Европейската война. Първата генерация без програма, без идеал. Докато баща ми и преди него дядо ми имаха една голяма цел: обединението на всички румънски земи: Влахия, Молдова, Трансилвания, Северна Добруджа. И този идеал беше осъществен. Аз пък имах шанса да принадлежа към първото свободно поколение без програма. Имахме свободата да открием изворите на националната и класическата култура, на романската и особено на френската философия и литература. Тогава аз се посветих на италианската литература, на историята на религиите, а след това и на Изтока. Един от моите приятели се занимаваше с американската цивилизация, друг — с немската, трети със скандинавската… С една дума, занимавахме се напълно свободно с каквото ни интересуваше. Подготвяхме се за бъдещите си занимания.