Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Сега много добре си спомням — изведнъж се оживи Адриан. — Имаше ясен, изискан, любезен глас…

— Така вървяхме заедно — прекъсна го Ляна, — така стъпвахме, също като сега, по дебелите килими в хотел като този, държахме се плътно един за друг и аз ти говорех: „Адриане, какъв смисъл има всичко това? Достатъчно е, че те срещнах, че ти ме обичаш, че ми помогна да забравя своята орисия, че ме научи да пея и да рецитирам стиховете си, и дори тази наша любов да трае само едно лято, ще ми бъде достатъчно, да, ще ми бъде достатъчно…“

— Спомням си много добре — продължи Адриан. — Тогава, във Виена, ти казах: „Ляна, напразно всички пропяха след тебе «В двора на Дионис».“ Никой не я разбра. Може би не са виновни. Досега никой не може да разбере истинския смисъл на орфическия мит. Посланието на Орфей бе следното: промяната на човека, неговата мутация не може да започне отгоре, от елита, а съвсем отдолу , от обикновените хора, от онези, който прекарват нощите си по летните градини и кръчмите…

Ляна рязко спря, прегърна го и продължително го целуна.

— Любов моя — прошепна тя. — Вярно е. Това се случи във Виена. Спомняш ли си?

— … И ти обяснявах защо е толкова трудно — продължи усмихнат той. — Защото, не разбирайки смисъла на посланието на Орфей, никой не разбра, че поезията не е само сотериология, но и политически механизъм. Единствено поезията може да ни спаси, може да промени човека…

— Любов моя — прошепна Ляна и се притисна до него.

— Но знаеш ли какво се случи с Орфей? Целият свят го знае. Знаех го и аз отдавна. И ти казах, че не ме е страх. Само чаках. И сега преди няколко дни го чух: имаше ясен глас, който няма да забравя никога. Определи ми среща тук, днес, в четири и трийсет…

— Не, любов моя, — прекъсна го Ляна, — това се случи отдавна. Отдавна! — повтори тя и стисна ръката му. — Когато преживя инцидента и се измъкна като по чудо. Добре си спомни. Знаеше, че не обичам да чакам и че имах среща в четири и трийсет , че доста време чаках такси, че започна да вали…

Адриан освободи ръката си и я погледна.

— Значи е истина — прошепна той.

— Да. Истина е. Казах ти, че бях прокълната. Знаех това от часа, в който те срещнах. Тогава ти казах, че си красив като Ангела на Смъртта, а ти се усмихна, само се усмихна. Не пожела да кажеш нищо. Знаеше го и ти тогава. Знаеше кой ще бъде Ангелът на Смъртта.

— В четири и трийсет — повтори Адриан.

— Да. Вината беше моя. Знаеше, че не обичам да чакам. Все гледаше към часовника си. Беше късно, стана много късно, но ти му казваше: в четири и трийсет. Имам среща в четири и трийсет!…

— Така беше — добави съвсем тихо той. — Тъй започна…

Мъжът вдигна празната бутилка и като я разклати, направи знак на кръчмаря да му донесе още вино. После измъкна шарена кърпа от джоба на сакото си и започна разсеяно да си бърше челото. Беше На средна възраст, добре сложен, по-скоро пълен, с кръгло, червено и безизразно лице.

Кръчмарят се приближи, като леко влачеше единия си крак.

— Щом досега не са дошли, значи въобще няма да дойдат — каза той и постави нова бутилка пред него. — Наближава дванайсет…

Мъжът се усмихна недоверчиво и разтегна кърпата с ръце.

— Няма да дойдат — бавно и отчетливо повтори кръчмарят.

Мъжът като че ли едва сега го чу и нервно затършува из джобовете си за часовника, а после отпусна глава и намръщено, без да мига, загледа стрелките.

— Дванайсет без пет — тихо промълви той, сякаш не смееше да повярва на очите си.

Миг след това с рязък, неочакван жест откачи часовника от тежкия златен ланец и го подаде на кръчмаря със съучастническа усмивка.

— Я го подръж! Какво ще кажеш? Колко мислиш, че струва?

Кръчмарят колебливо претегли часовника е ръка.

— Трудно е да се каже — отвърна той след малко. — Сякаш не е от злато. Доста е тежък, за да е златен!

— Царски часовник! Купих го в Одеса. Бил на царя…

И понеже другият се чуди няколко мига и после се отправи към тезгяха, поклащайки глава, оня го хвана за лакътя.

— Аз съм Горе — рече той. — Я вземи една чаша и седни да пийнеш с мене. Янку Горе, „човек стабилен и с бъдеще“, тъй ми викат приятелите…

Един свръхнатоварен камион мина покрай кръчмата, като раздрънча, единствения останал със стъкла прозорец. Усмихнат, Горе подпря брадата си с длан. Загледа с интерес движенията на кръчмаря. Забеляза как той избира чаша изпод тезгяха, дълго и грижливо я бърше. После се отправя към масата, без да бърза, като провлачва крак. Мълчалив и съсредоточен, Янку Горе си наля вино от бутилката и снишавайки глас, го попита: