Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

Поетът стана развълнуван и се приближи до нея.

— Зная коя си ти — тихо промълви той. Отдавна знаех, че това ще се случи. Моля те да ми повярваш, не ме е страх. Знаех, че един пратеник се изпраща винаги от другиго . Когато поискаш, ще те последвам. Не се страхувам. Но преди да тръгнем, бих искал само да те попитам: моите стихове, Ляна, моите стихове . Колко бяха всичките?

— Ще ги чуеш по улиците, Адриане, ще ги чуеш късно, след полунощ, в летните градини, в кръчмите, навсякъде, където ме изпрати да ги пея…

— … Колко бяха всичките — развълнуван повтори Адриан, — всички стихове, от началото на началото .

— Постъпвах тъй, както ме учеше продължи Ляна. — Разделих ги. Разпилявах ги. Ти ми каза да ги пея нощем…

— Само нощем — прекъсна я Адриан. — За да ги укротим . Защото само нощем хората, по-точно някои от тях, могат да бъдат укротени. Но макар и да си ги пяла нощем — добави с тънка усмивка той, — макар да си ги пяла нощи наред, те не са ги разбрали. Не ме разбраха!

— Сега вече те разбирам. И ако един ден им кажеш кой си…

Изведнъж изгубил сили, Адриан се отпусна на стола.

— Ти си им го казвала — едва чуто промълви той. — Казвала си им го толкова пъти. Повтаряла си го толкова години…

— Аз съм им казвала само онова, което ти си ме учил, че съм влюбена в тебе, че си поет и че се казваш Адриан…

— Какво друго бих могъл да добавя? — попита Адриан, като рязко вдигна глава, сякаш искаше да скрие отчаянието си. — Повече от това аз не съм. И никога не съм бил нещо друго, освен поета Адриан, който търси себе си; Адриан, който се е влюбил твърде скоро , ах!, твърде скоро в своя ангел-хранител, Ангела на Смъртта.

Ляна продължи да се усмихва и остави сълзите си да падат: големи и тежки.

— Заради моите грехове — прошепна тя, — тъй ми беше писано. Знаех това отдавна. Знаех, че няма да бъдеш щастлив. Знаех, че единственият човек, когото ще обичам, да, ще обичам през целия си живот, ще бъде и единственият, когото няма да мога да направя щастлив…

Адриан бързо сграбчи ръката й, целуна я и я задържа, като започна да я гали.

— Не, моя любов, не исках да кажа това. Как бих могъл да бъда това, което съм сега, ако не бях щастлив? И как бих бил щастлив без тебе, мой ангел-хранител? Но сега, след като ми се явиха толкова предзнаменования, как бих могъл да не разбера ? Казах ти, моя любов: не ме е страх. Имаше ясен, любезен, решителен глас. Още в началото най-напред се яви един лапсус, после втори, накрая амнезия и може би не съжалявах, че съм забравил името, бях забравил й за известието. Но сега разбирам. И това стана точно така, както предполагах. Мой ангел-хранител, ти, моя любов, Ляна, ти ще бъдеш и Ангела на Смъртта…

Жената стана с усилие от масата, приближи се до него и взе ръката му.

— И Ангела на Смъртта — прошепна тя, — защото когато ни дойде времето, заедно ще заминем…

Много внимателно, сякаш се страхуваше, че би могъл да рухне, тя го хвана под ръка и го заведе до вратата.

— И пак аз ще вървя преди тебе — добави шепнешком Ляна и се усмихна.

Адриан я последва мълчаливо. Но след няколко крачки спря, плахо протегна дланите си, докосна лицето й, като нежно избърса сълзите й. Тогава забеляза маските, които го наблюдаваха, застинали по масите край дансинга.

— Какво става с тях? — разтревожен попита той. — Защо стоят така? Защо ни гледат?

Ляна решително го дръпна.

— Адриане, твоя светлост, не се обръщай назад — прошепна тя, доближавайки устни до ухото му. — Гледай само напред, че пак ще се изгубим и кой знае кога ще се намерим…

Отвори вратата, но и двамата се спряха на прага, заслепени от силната, равномерна светлина, която се разливаше неизвестно откъде върху червените килими.

— Казах ти, че не се страхувам — започна Адриане ясен и сериозен глас. — Кажи ми направо: това трябва да стане сега, след няколко мига, нали? Или вече се е случило, а аз не съм разбрал. Кажи ми направо: умрях ли ?

Ляна разтърка очите си, но не избърса сълзите.

— Не — тихо промълви тя. — Само шофьорът умря. Да, Адриане, това се случи отдавна ! Отдавна! — повтори с неочаквано твърд глас, потърси очите му и се вгледа в тях дълбоко, с отчаяние, сякаш искаше да го събуди.

— И все пак, го видях — възбуден продължи Адриан. — Видях го\ Дори нещо повече…

— Не биваше да се обръщаш назад — прекъсна го Ляна. — Адриане, никога не се обръщай назад . Ако още веднъж се обърнеш, ще се изгубим. Ще се изгубим завинаги…

Напредваха бавно и мълчаливо към ротондата с огледалата.