Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Познаваш ли някой си Паунеску?

— Господин Паунеску от финансите ли? — потвърди Горе, напълни чашата, поднесе я към устните си, но изведнъж се спря, сякаш се сети за нещо в последния миг.

Кръчмарят набързо изгълта всичко. После избърса мустаците си с ръкава на ризата.

— Живя тук до нас, четиринайсети номер, но се премести. След бомбардировките — добави, като намигна насмешливо. — Май получи заповед от министерството.

И пак намигна. Но Горе не го видя. Протегна наслуки ръка към масата И хвана шарената кърпа. Започна да бърше челото и бузите си почти машинално.

— Нищо такова не ми каза — обади се изведнъж той. — Заръча, ако имам нужда от него, да не го търся в министерството, а да дойда направо тук, на улица „Фрумоасей“, но на четиринайсети номер няма никой…

— Премести се след бомбардировките — повтори кръчмарят и бавно се отправи към тезгяха. — Що народ измря тогава!…

Двама навъсени шофьори влязоха, без да поздравят, и се настаниха до прозореца със здравото стъкло. Горе отново погледна часовника си, като го повдигна още по-нависоко.

— Дванайсет и десет — тежко въздъхна той.

— Няма да дойдат — рече кръчмарят. — Отървахме се и днес. Господ и Светата дева и днес ни помогнаха…

Горе бутна часовника в джоба на дрехата си, удари чевръсто с юмрук по масата и викна:

— Сметката, майсторе, че бързаме!…

После с усилие се надигна от стола, взе си шапката, залитна и леко се изправи пред тезгяха.

— Имаме си работа. Бързаме! — повтори високо той, сякаш се обръщаше към всички.

Отброи няколко банкноти и без да чака рестото, сграбчи ръката на кръчмаря и я стисна силно.

— Пак ще чуеш за мене. Пак ще чуеш за Янку Горе.

Като излезе на улицата, усети сладката топлина на майския следобед. Миришеше на трендафил и хоросан. Сложи си шапката и пое с бавни крачки.

— Мръсник! — изсъска той, като минаваше пред дома на четиринайсети номер.

Беше скромна едноетажна къща с пропукана на много места мазилка.

— Мошеник! Върза ме да го чакам, а самият той се преместил. Подлец, мошеник! Да ми излапа цели три милиона и да изчезне! Да ме остави сам тук, при бомбардировките!

Разгневен, ускори крачка и след като стигна края на улицата, изведнъж спря, изруга няколко пъти и се върна почти на бегом. Точно пред номер четиринайсети свали шапката си и натисна с длан бутона на звънеца. Дълго стоя така: с шапка в ръка и с длан върху бутона, слушайки звъна, който се връщаше сякаш от много далече, сам и заплашителен от празната къща. Усети как по лицето му се стичат струйки пот, но не махна ръката си от звънеца. Разяри се. Тогава се разнесе пронизителна, ужасяваща сирена. Горе усети, че краката му изтръпват, и отчаяно погледна нагоре. Небето беше бледосиньо, с няколко белезникави облачета, плъзнали се случайно, сякаш не бяха решили накъде да отидат. „Луди хора! Минава дванайсет, къде могат да бъдат?“ Започна разтреперан да търси кърпата и машинално обърса лицето си. Стори му се, че чува гласове от съседните къщи; врати, които се тръшкат, и някакъв пронизителен вик на млада жена.

— Йоане! — крещеше жената. — Къде си, Йоане?

Горе се озърна бързо наоколо, после скоси глава и хукна към горния край на улицата. Сирената за последен път изстена дълго, тревожно и замря. „Шест хиляди глави добитък от най-доброто качество — сепна се Горе и се замисли. — Имам и разрешително за износ. Само да го потвърди Министерството на финансите…“ В този миг съзря табелката, закрепена на оградата, познатата табелка е черна стрелка: „На 20 м скривалище“. Почувства как кръвта му нахлу в главата и затича още по-силно. Стигна пред вратичката, отвори я и дочу краткото изсвирване на някакъв сержант. Воден от табелката с черната стрелка, Горе се отправи към избата, намираща се под двора на къщата. На вратата беше написано с едри букви: „Скривалище за десет души“. „Сигурно още не се е напълнило, ще намеря място“ — рече си Горе и отвори вратата. Беше стаичка с циментов под и зазидан прозорец. Мътна лампа стърчеше на тавана; о стената бяха опрени кофа с вода и няколко чувала с пясък. В средата имаше две дървени пейки. Старец и две жени го изгледаха без любопитство.

— Добър ден! — каза Горе и тежко въздъхна, като се усмихна пресилено. — Голямо бягане му ударих — добави той и пак взе да си бърше лицето. — Мислех, че днес няма да дойдат. Щом не дойдоха до дванайсет, мислех, че няма да дойдат…

— Аз пък ви казвам, че не е истинска тревога — подхвана старецът с неочаквано гръмък глас. — Днес чух по радиото, че щяло да има въздушни учения. Съобщиха го й снощи. Учения са това!…