Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— С господин съдията ли? — уплашен го прекъсна кръчмарят. — С господин Прототопеску? И него ли видяхте?!

— Бяха там, в скривалището, и разбрах за какво си говореха. Не си бил платил наема!

Кръчмарят го изгледа продължително.

— Вие какво търсехте в скривалището? — попита го той, за да промени темата.

— Не защото ме беше страх, но щом като чух тревогата, влязох и аз като всички. Нали такава е заповедта…

— Днес не е имало тревога — прошепна кръчмарят и го погледна виновно.

Горе почука няколко пъти по масата и се опита да се овладее…

— Какво имате за обяд днес? — попита изведнъж той.

— Свинско със зеле.

— Донеси ми двойна порция…

Кръчмарят отиде зад тезгяха, а после изчезна в кухнята. Горе се сети как преди малко кръчмарят се беше кръстил и се разсмя.

— Луди хора! — процеди през зъби той.

Група работници влязоха и го видяха да се смее сам. После седнаха на масата отдясно на прозореца, който вече имаше стъкло, и заприказваха. Кръчмарят се върна с голяма чиния и половинка хляб.

— Отървахме се и днеска, господин Костика! — обади се един от работниците. — По една ракия…

— Беше само учение — рече Горе, обръщайки глава. — Не трая повече от пет минути. Както казаха и по радиото. Ако знаех, дори нямаше да влизам в скривалището…

Кръчмарят се върна на тезгяха и внимателно напълни чашките с ракия.

— Казват, че тревога било — обади се той изведнъж, насъбрал смелост.

— Учение! — извика Горе.

— Не, не е било учение — обадиха се неколцина от работниците — Учение имаше миналата седмица. Днес нямаше нищо…

— Казва, че бил видял и чул мадам Попович и Елизавета от голямата къща с решетките — продължи кръчмарят. — Й господин Прототопеску, квартирата на мадам Попович. Там, където падна бомбата, точно в скривалището.

Хората обърнаха погледи към Горе, който гълташе бързо и с апетит, но едвам сдържаше гнева си.

— Работихме там цяла седмица да почистим улицата — каза с отвращение единият от работниците. — Само решетките бяха останали…

— Бърка ги с някого — обади се друг.

Горе се изви със стола, за да ги вижда по-добре, избърса си устата и лицето с кърпата и ядосан тресна по масата.

— Кой ще се обзаложи с мене на една дамаджана ракия? — вдигна се решително той.

— За какво? — попита един от тях.

— Че ще ви покажа скривалището, а после и мадам Попович и Елизавета — продължи Горе. — Ще отида в дома й и ще й обясня, че съм се обзаложил и я моля да се покаже на вратата или поне на прозореца и да ви каже „добър ден“.

Другите се разсмяха.

— Далече е — обади се един от работниците.

— Виждате ли, че ви е страх? — извика тържествуващ Горе.

— Аз съм готов да се обзаложа — скочи от мястото си един младок и вдигна чаша. — Работих на номер четиринайсети, на къщата с решетките…

Горе го изчака в средата на помещението усмихнат и стисна ръката му с двете длани, за да видят всички, че се е обзаложил. После бързо се върна на масата, взе си шапката и се отправи към изхода. Няколко от работниците станаха и го последваха.

— Сложи ни кафе, че веднага се връщаме! — извика от прага на кръчмаря Горе.

Навън горещината му се стори необичайна. Беше средата на май, а тротоарът пламтеше като през юли. Ускори крачка и когато мина край къщата на Паунеску, дори не вдигна очи, за да я погледне. Мъжете го настигнаха веднага, но като видяха, че не продумва дума, го оставиха да върви сам напред. Говореха помежду си, смееха се. След пет минути младият работник направи няколко крачки и го хвана за ръката.

— Ето стигнахме.

Горе се спря и погледна към къщата. Една желязна решетка все още се крепеше върху циментената основа. От къщата бяха останали само каменните стълби на входа; няколко стъпала, които се губеха в безформена камара от керемиди, греди и откъртена мазилка.

— Не е тази — поклати глава Горе и се отправи по-нататък.

— Тук е номер четиринайсети — обади се младежът. — Къщата с решетките…

— Не ме интересува — мрачно отсече Горе. — Обзаложих се да ви покажа мадам Попович. Елате с мен. Не е далече.

И пак се забърза напред. След няколко крачки се огледа на всички страни и спря. Въздухът миришеше на пушек и мазилка. Пропукан на много места, тротоарът не можеше да се познае. По цялата страна, на няколко десетки метра от горната част на улицата, не беше останала нито една здрава къща. Тук-там се издигаше по някой зид, подпрян с греди, или част от вътрешна стълба, запазила се по чудо сред развалините. Горе отправи тревожен поглед към другата част на улицата. Сградите там бяха незасегнати, но нито една нямаше стъкла.