Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

Говореше разпалено. Беше солиден старец, със запазена фигура и гъста, почти избеляла коса. Мигаше непрекъснато и очите му сякаш плуваха в сълзи. Едната от жените обърна очи и нервно го изгледа. Беше повехнала, но годините й не можеха да се определят с точност. Лицето й, възшироко и петнисто, беше с голяма, почти безформена уста и жълти, неправилни зъби. След като я огледа продължително и насмешливо, Горе рязко се извърна към съседката й:

— Госпожо, аз си отивам! Не ми харесва тази изба. От сутринта ми играе лявото око. Лош знак е туй…

— Елизавето! — опита се да я прекъсне другата.

— Казвам да си идем в къщи, госпожо — продължи първата. — В къщи ще ни е по-добре. Мисля…

— Елизавето! — повиши тон втората. — Не ме дразни, че кръвта ми се качва в главата и ми става лошо!…

Втората, около петдесетгодишна, мършава, с дълъг нос и студени, безцветни очи, беше облечена скромно, но с известно кокетство. Горе веднага разбра, че е жена на положение, и я поздрави няколко пъти с кимване на глава, като й поиска разрешение да седне на пейката срещу нея, редом до стареца. Но нито една от жените не отвърна на поздрава му.

— Аз съм от Питещ — започна малко притеснено той. — Дойдох тук по работа. Дванайсет хиляди глави добитък от най-добро качество. Имам и разрешително за износ и всичко, каквото трябва… Един е Горе, Янку Горе! — добави, като леко повиши глас и огледа всички поред с хитра усмивка.

Но като че ли никой не го чу. Погледнаха го с учудващо равнодушие, сякаш не беше там, до тях. Елизавета непрекъснато се кръстеше и тихо се молеше.

— Донесе ли солта? — нервно я попита господарката й.

Жената поклати глава и продължи молитвата си.

— Стига си се молила, че ще стане по-лошо! — възкликна госпожата.

Горе тъкмо мислеше да се прекръсти, но се отказа.

— Може лък да имаме късмет и да отидат по-далече, към Плоещ — забеляза той. Тях Плоещ ги интересува, сондите, петролът.

Никой не му отвърна.

— Сам чух с ушите си тази сутрин по радиото, че щели да правят упражнения по противовъздушна отбрана — обади се старецът.

После рязко скочи от пейката и се приближи до вратата. Леко наведе глава и се ослуша. Горе небрежно си извади часовника, дълго го претегля с дясната си ръка, а после го подхвърли в лявата. С леки стъпки старецът се върна в средата на стаята.

— Царски часовник — посочи му го Горе. — Купих го случайно в Одеса, бил на царя… Подръжте го за малко; не се страхувайте!…

Започна да го откача от тежката златна верижка, но старецът сякаш не го чу и се обърна към госпожата:

— Имате ли вести от Паунеску, уважаема госпожо Попович? — запита със саркастична усмивка той.

— Вас какво ви интересува? — скочи като ужилена Елизавета. По-добре си платете наема!…

— Близавето, моля те да не се бъркаш — пресече я господарката й.

После погледна стареца и вдигна рамене, без да промълви дума. Развълнуван, Горе продължаваше да си играе с часовника, като се преструваше, че не ги чува.

— Обърнах ви внимание, че не е сериозен човек — продължи старецът. — И аз имам сведения. Казаха ми такива неща, че…

Горе почувства как се изпълва с гняв. Ако Паунеску беше честен мъж, ако държеше на думата си, щеше отдавна да е измъкнал разрешението от финансите, за което му бе дал в аванс вече три милиона. И сега щеше да бъде със стоката на границата — шест хиляди глави добитък. Нето печалба: четиридесет милиона. Нямаше да си губи времето в Букурещ, нямаше да го задържат бомбардировките…

— Познавате ли Паунеску? — обърна се той към стареца, не можейки да се владее повече. — Паунеску от финансите?

Старецът вдигна рамене и се усмихна, без да го погледне.

— Добре ли го познавате? Що за човек е? — шепнешком попита Горе.

Сякаш без да го чува, старецът мина край него и седна на пейката. „Те са луди!“ — рече си Горе, завъртя глава, изплю се и си избърса устата.

— Госпожо, аз си отивам! — каза Елизавета и скочи от мястото си. — Пак ми заигра окото!…

— Ти си луда! — сряза я мадам Попович и я хвана за ръката.

Горе се прекръсти, изплю се пак и отново завъртя глава.

— Щом като са учения, защо сте тук? — обърна се Елизавета към стареца със строг, режещ глас. — Защо стоите? Дошли сте само да ни причинявате неприятности?…

В този миг горе чу сигнал за край на тревогата и се надигна.

— Отървахме се! — викна той.

— Живея в тази къща, затова и аз имам право на това скривалище — отвърна с достойнство старецът.

— Слава Богу! Отървахме се! — повтори Горе и се прекръсти. После се обърна към стареца: — Имате право, не беше бомбардировка. Не се чу нито една бомба. И колко ли трая?… — бързо извади часовника си и го погледна отдалече, прекръствайки се: — Не е било повече от пет минути!