Мирча Елиаде - В двора на Дионис (Фантастични новели)

— Piano, Piano — извика Il Comandante, рязко се надигна и изтича до оркестъра: — Piano.

Няколко двойки с недоумение спряха да танцуват и мълчаливо се върнаха по местата си. Но по-голямата част продължиха, оттегляйки се бавно и колебливо към по-слабо осветените ъгли на салона.

— На двайсет и първия ли? — отегчено попита Орландо! — Сигурен ли си, че е бил на двайсет и първия? Но кой му е позволил да се качи дотам? Имах среща в моя апартамент. Когато видях, че става пет и не идва, взех папката и слязох. Мислех, че е някъде в бара…

Момичетата се събраха и започнаха да си шепнат.

— La Vedova — дочу Адриан от съседката си отдясно.

Вдигна чашата си и започна да пие.

— Инцидент! И пак на двайсет и първия!… — стори му се, че чу това точно в мига, когато Il Comandante се връщаше от оркестъра, избърсвайки запотеното си чело с кърпичка, и се усмихваше.

— Не беше никакъв инцидент — намеси се той и се намръщи. — Асансьорът пак спря между етажите, на двайсет и първия. Това беше всичко…

Приготви се да седне, когато Орландо стана и без да погледне към никого, се отправи с папката в ръка към вратата. Il Comandante избърза да го настигне, а Адриан го проследи с поглед. В полумрака някаква жена приближаваше бавно и нерешително към стената. Адриан сложи ръка на сърцето си.

— Chi e costui che senza morte.

— Va per lo regno dell morta gente? — прошепна той и се обърна към съседката си.

Момичетата го гледаха усмихнати, но се притесняваха да се разсмеят гласно. Оркестърът, който през последните минути бе свирил съвсем тихо, спря.

— Пак започна да бие — каза Адриан и докосна с длан сърцето си. — Това са знаци. Ако не се върна, не се безпокойте. Нищо няма да ми се случи. Като всички вас и аз съм безсмъртен…

Жената го гледаше как се приближава и широка усмивка озари лицето й.

— Отдавна ли ме чакаш? — попита тя. — Закъснях. Не съм виновна.

Адриан се наведе, после направи крачка й се приближи до нея.

— Най-интересното е, че разбирам езика. Разбирам го много добре. Сякаш отдавна го зная…

Жената продължи да го гледа усмихната.

— Това е твоят език, Адриане.

— Интересно е, че знаеш и името ми…

— Кой не го знае? — развълнувана го прекъсна тя. — От „Слънчогледа“ и „Чинарите“ до „Въртележката“ и „Албатроса“, по всичките градини, паркове и среднощни улици, кой не знае твоето име, Адриане?

Младият мъж продължаваше да държи ръката си върху сърцето…

— Приятно ми е да те слушам — отвърна й той. — Не всичко разбирам, но чувствам, че ми се явяват някакви предзнаменования. Предзнаменования — повтори, снишавайки леко гласа си той, — и сякаш идват от много далече…

— Наистина, от много далече — потвърди жената и взе ръката му. — Ела, уморена съм.

Седнаха на първата маса до стената. Адриан прекара длан по челото си, разтърка очи, после наведе глава над масата и я погледна.

— Кажи още нещо — продължи той. — Говори. Говори ми. Приятно ми е да те слушам.

Жената присви очи, сякаш се мъчеше да си спомни. После изведнъж започна да рецитира:

Адриан протегна ръка през масата и я прекъсна:

— Аз ли съм ги писал? Това мои стихове ли са?

— Не. Написа ги този, който дойде след теб. Но ги написа за теб — добави тя, — за да ти благодари. Защото преди него ти написа „В двора на Дионис“. Спомняш ли си как започва „В двора на Дионис“?

Беше готова да рецитира, но Адриан я спря с ръка.

Това беше отдавна, доста отдавна, в началото. В началото на началото. Не разбраха, че стихотворението е написано под знака на Орфей, че става дума за Дионисос 39 39 Или Бакх, син на Зевс и Семела, бог на виното, веселието и плодородието — Б.пр. и че тогава предсказвах онова неназовано блаженство, което щяхме да изпитаме всички в часа, когато щяхме да отидем при него, в неговия двор, при императора, в двора на бога…

Жената го слушаше развълнувана, мъчейки се да не отклони погледа си от неговия.

— Не знаеш колко трудно ми беше — продължи Адриан. — Напразно им обяснявах. Никой не разбра, че става дума за Дионисос. Не си ли спомняш за онова красиво момиче, на което всички викахме Ляна…

— Не се казвам така — прошепна жената. — Хората ми казват Ляна, но…

— „… но заради греховете ми — продължи Адриан — стигнах да пея по кръчмите. Но аз не съм родена за това…“

Жената хвана ръката му и я целуна.

— Адриане, твоя светлост, за тебе никога не съм била Ляна…