Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Върни се някой ден.

Целуна я бързо веднъж и излезе.

Навън вече имаше много хора, които носеха вода и се радваха на топлата пролетна сутрин. Повечето знаеха, че е станал послушник — градчето все още бе малко и всички бяха наясно кой какво прави — и облеклото му на мирянин привлече изненадани погледи, макар никой да не му досади с въпроси. Заслиза бързо по хълма, прехвърли моста и тръгна покрай речния бряг, докато стигна до високата тръстика. Там се скри и загледа към моста за майка си.

Нямаше представа какво ще прави. Може би щеше да тръгне право напред, докато стигне до някой град, където строят катедрала и щеше да спре там. Убеден беше в думите, което бе изрекъл на Алиена: знаеше, че е достатъчно добър, за да си намери работа навсякъде. Дори местата да бяха запълнени, трябваше само да покаже на майстора строител как може да вае камъка и щяха да го вземат. Само че май вече не виждаше смисъл в това. Никога нямаше да заобича жена след Алиена, а същото изпитваше и към катедралата на Кингсбридж. Искаше му се да строи тук, а не просто някъде.

Може би щеше просто да влезе навътре в гората, да легне и да умре. Стори му се добра идея. Времето бе топло, а дърветата сияеха в зелено и златно. Щеше да е хубав край. Единственото му съжаление бе, че нямаше да научи повече за баща си, преди да умре.

Представяше си как лежи върху меката постеля от есенни листа и леко потъва в смъртта, когато видя как майка му прекоси моста. Водеше кон.

Стана и затича към нея. Конят беше дорестата кобила, която тя винаги яздеше.

— Искам да вземеш кобилата ми — рече тя.

Хвана ръката й и я стисна благодарно.

От очите й бликнаха сълзи.

— Така и не се грижих добре за теб. Първо те родих като диваче, в леса. После едва не умря от глад, с Том. А после те принудих да живееш с Алфред.

— Ти се грижи чудесно за мен, мамо — отвърна Джак. — Тази сутрин се любих с Алиена. Вече мога да умра щастлив.

— Глупаво момче. Ти си същият като мен. Ако не можеш да имаш любимия човек, когото искаш, няма да имаш никой друг.

— И ти ли си така?

Тя кимна.

— След като баща ти умря, предпочетох да живея сама, вместо избера другиго. Изобщо не исках да имам друг мъж, докато не срещнах Том. А то бе след единайсет години. — Отдръпна ръката си от неговата. — Казвам ти го неслучайно. Може да отнеме единайсет години, но ти все ще обикнеш друга някоя някой ден. Уверявам те.

Той поклати глава.

— Не ми се вижда възможно.

— Знам. — Майка му се озърна боязливо през рамо към градчето. — По-добре да тръгваш.

Той отиде до коня. Беше натоварен с две издути дисаги.

— Какво има в торбите?

— В тази съм сложила малко храна, пари и пълен мях с вода — отвърна тя. — Другата е натоварена със сечивата на Том.

Джак се трогна. Майка му бе настояла да задържи за спомен инструментите на Строителя след смъртта му. Сега му ги даваше. Прегърна я.

— Благодаря ти.

— Накъде ще заминеш? — попита тя.

Отново си помисли за баща си.

— Къде разказват менестрелите историите си?

— На поклонническия път към Сантяго де Компостела.

— Мислиш ли, че менестрелите ще помнят Джак Шеърбърг?

— Възможно е. Кажи им, че е приличал на тебе.

— Къде е Компостела?

— В Испания.

— Значи отивам в Испания.

— Много е далече, Джак.

— Имам време.

Прегърна го и го притисна силно до себе си. Джак се зачуди колко ли пъти го беше правила в последните осемнайсет години, докато го бе утешавала заради ожулен крак, изгубена играчка, момчешко разочарование… а сега от тъга, че е пораснал толкова голям. Помисли си за нещата, които бе направила за него, от отглеждането му в леса до това да го измъкне от килията за наказания. Винаги бе готова да се бие за сина си като дива котка. Заболя го, че я оставя.

Елън го пусна и той се метна на коня.

Погледна назад към Кингсбридж. Първия път, когато дойде тук, бе видял задрямало селце със стара порутена катедрала, която той веднъж подпали, макар никой, освен него да не знаеше за това. Сега Кингсбридж беше оживено самоуверено градче. Какво пък, имаше и други градове на света. Болеше го да тръгне, но бе на ръба на неизвестното, предстоеше му да се отправи на приключение и това донякъде облекчаваше болката, че напуска всичко, което обичаше.

— Върни се някой ден, моля те, Джак.

— Ще се върна.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ако свършиш парите, преди да си намерил работа, продай коня, но не и сечивата.

— Обичам те, мамо.

Очите й плувнаха в сълзи.