Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Ще бъдеш ужасно нещастна — предрече Джак.

Опитваше се да бъде зъл, но не успяваше, а тя долови състраданието в гласа му.

— Да, нещастна съм. Би ли… би ли казал поне, че ме уважаваш за решението ми?

— Не — отвърна й без колебание. — Не. Презирам те за това.

Седеше гола, загледана в него. Разплака се.

— Май е по-добре да си… вървя. — Гласът му потрепера на последната дума.

— Да, върви си — изхлипа тя.

Тръгна към вратата.

— Джак!

Той се обърна.

— Пожелай ми късмет… Джак?

Той вдигна резето.

— Пожелавам… — Замълча, с пресъхнало гърло. Наведе очи към пода, после отново ги вдигна към нея. Този път гласът му излезе на шепот.

— Пожелавам ти късмет.

И излезе навън.

Къщата на Том вече бе на Елън, но също така беше дом и на Алфред, тъй че тази сутрин бе пълна с хора, които приготвяха сватбеното пиршество под наставленията на Марта, тринайсетгодишната му сестра, докато майката на Джак гледаше отстрани безутешно. Алфред беше там с кърпа в ръката, канеше се да слезе до реката — жените се къпеха веднъж месечно, а мъжете на Великден и Архангеловден, но според традицията човек трябваше да се окъпе сутринта в деня на сватбата си. Всичко затихна, когато Джак влезе.

— Какво искаш? — попита Алфред.

— Искам да отмениш сватбата — отвърна Джак.

— Я се разкарай.

Джак осъзна, че е започнал лошо. Трябваше да се опита да избегне караницата. Това, което предлагаше, бе в интерес и на Алфред, стига да можеше да го накара да разбере.

— Алфред, тя не те обича. — Каза го колкото може по-кротко.

— Нищо не разбираш, момченце.

— Разбирам — настоя Джак. — Тя не те обича. Венчава се за теб заради Ричард. Той е единственият, който ще бъде щастлив от този брак.

— Я си ходи в манастира — изсумтя Алфред презрително. — Къде ти е расото, между другото?

Джак си пое дъх. Нищо не му оставаше, освен да каже истината.

— Алфред. Тя обича мен.

Очакваше Алфред да се ядоса, но вместо това по лицето му пробяга лукава усмивка. Джак се озадачи. Това пък какво означаваше? Обяснението бавно го осени.

— Вече го знаеш — промълви той невярващо. — Знаеш, че обича мен и ти е все едно! Искаш я въпреки всичко, все едно дали те обича или не. Искаш просто да я имаш.

Беглата усмивка на Алфред стана по-явна и по-зла, и Джак разбра, че всичко, което казваше, бе самата истина. Но имаше и още нещо, нещо повече, което можеше да се разчете върху лицето на доведения му брат. В ума му се надигна ужасно подозрение.

— Защо я искаш? Нима… възможно ли е да искаш да се ожениш за нея, само за да я отнемеш от мен? — Гласът му стана гневен. — Да искаш да се ожениш за нея напук? — На тъпото лице на Алфред се изписа злобно тържествуване и Джак разбра, че отново е прав. Беше опустошен. Идеята, че Алфред прави всичко това не заради някаква разбираема страст към Алиена, а заради чиста злоба, му бе непоносима. — Проклет да си, гледай поне да се отнасяш добре с нея! — изрева той.

Алфред се изсмя.

Пъклената злост, продиктувала намерението на Алфред, го порази като гръм. Нямаше да се отнася добре с нея. Това щеше да е крайното му отмъщение. Щеше да се ожени за Алиена и да я направи нещастна.

— Мръсник такъв — промълви Джак с горчивина. — Жалка гадина. Говно. Гаден, тъп, зъл, гнусен червей.

Презрението му най-сетне засегна доведения му брат. Той пусна кърпата и тръгна към него, стиснал ръката си в юмрук. Джак вече бе готов за сблъсъка и пристъпи напред, за да удари пръв. Тогава майка му се озова между тях и макар да беше по-дребна и от двамата, ги спря с думи.

— Алфред. Отивай да се къпеш.

Алфред се успокои бързо. Разбра, че е спечелил, без да е нужно да се бие с Джак и самодоволната му физиономия издаде мислите му. Излезе от къщата.

— Какво ще правиш, Джак? — попита Елън.

Усети, че се е разтреперил от гняв. Вдиша и издиша няколко пъти, преди да може да заговори. Не можеше да спре женитбата. Но не можеше и да гледа.

— Трябва да напусна Кингсбридж.

Видя скръбта, преминала по лицето й, но тя кимна.

— Страхувах се, че ще кажеш точно това. Но мисля, че си прав.

В приората заби камбана.

— Всеки момент ще разберат, че съм избягал — каза Джак.

Майка му сниши глас.

— Тръгвай бързо, но се скрий някъде край реката и мостът да е пред очите ти. Ще ти донеса някои неща.

— Добре.

Обърна се. Марта бе застанала между него и вратата, и по лицето й се стичаха сълзи. Прегърна я и тя го стисна силно. Момичешкото й телце беше слабо и кокалесто като на момче.