Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Съгласен съм — отвърна Том за изненада на всички. Джак помисли, че бележката за слепотата му е подействала. — Алфред трябва да понесе наказание.

— Защо? — възмути се Алфред. — Че съм набил един чирак?

— Той не е твой чирак, а мой — рече Том. — И ти не само го наби. Гони го из целия строеж. Ако го беше оставил да избяга, варта нямаше да бъде разпиляна, зидарията нямаше да пострада и дърводелският навес нямаше да изгори. И можеше да се оправиш с него като се върне. Нямаше нужда от това, което направи.

Зидарите се съгласиха.

Дан, който явно бе станал говорител на зидарите, подкрепящи Алфред, рече:

— Надявам се, че не предлагате да изключим Алфред от ложата. Аз поне ще се боря против това.

— Не — отвърна Том. — Достатъчно неприятно е, че губим един талантлив чирак. Не искам да загубя и стабилен зидар, на чийто екип може да се разчита. Алфред трябва да остане — мисля, че трябва да бъде глобен.

Хората на Алфред въздъхнаха облекчено.

— Тежка глоба — настоя Питър.

— Седмична надница — предложи Дан.

— Месечна — заяви Том. — Съмнявам се, че приор Филип ще се задоволи с по-малко.

Няколко души закимаха и измърмориха:

— Тъй да е.

— На един ум ли сме, братя зидари? — изрече Том обичайната фраза.

— Да — отвърнаха всички.

— Тогава ще оглася на приора решението ни. Останалите най-добре да се връщате на работа.

Джак загледа тъжно, докато излизаха един по един. Алфред му хвърли самодоволен поглед на излизане. Том изчака, докато останат сами и му каза:

— Направих най-доброто за теб. Надявам се майка ти да разбере.

— Никога нищо не си направил за мен! — избухна Джак. — Не можеше да ме нахраниш, да ме облечеш или подслониш. Бяхме щастливи, докато те срещнахме, а после гладувахме!

— Но накрая…

— Дори не ме защити от онзи глупав звяр, когото наричаш син!

— Опитах се…

— Нямаше дори да имаш тази работа, ако аз не бях подпалил старата катедрала!

— Какво каза?

— Да, аз запалих старата катедрала.

Том пребледня.

— Онова беше мълния…

— Никаква мълния нямаше. Беше си ясна нощ. И никой не беше оставил огън в църквата също така. Аз запалих покрива.

— Но защо?

— За да получиш работа. Иначе майка ми щеше да умре в гората.

— Нямаше да…

— Първата ти жена умря, обаче, нали?

Том онемя. Изведнъж сякаш се състари и Джак осъзна, че го е наранил дълбоко. Беше спечелил спора, но може би бе изгубил приятел. Стана му противно и тъжно.

— Махай се оттук — прошепна Том.

Джак излезе.

Отдалечи се от извисените стени на катедралата с горчилка в гърлото. За няколко мига животът му бе опустошен. Не беше за вярване, че ще се махне завинаги от тази църква. При манастирската порта се обърна и погледна назад. Толкова много неща бе замислял. Искаше да извая съвсем сам цял портал. Искаше да убеди Том да направи каменни ангели за прозорците над галерията. Имаше съвсем нов замисъл за сляпа аркада в трансептите, който дори не беше показал още на никого. Вече никога нямаше да може да направи тези неща. Беше толкова нечестно. Очите му се напълниха със сълзи.

Запъти се към дома. Виждаше всичко като през мъгла. Майка му и Марта седяха край кухненската маса. Майка му учеше Марта да пише с остър камък на плоча. Изненадаха се, като го видяха.

— Не може да е време за вечеря още — каза Марта.

Майка му разчете на лицето му, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита го разтревожено.

— Бихме се с Алфред и ме изгониха от строежа — отвърна той мрачно.

— Алфред не го ли изгониха? — попита Марта.

Джак поклати глава.

— Не е честно!

Майка му попита уморено:

— И за какво се бихте този път?

— Вярно ли е, че баща ми е обесен за кражба в Шайринг?

Марта ахна.

Майка му го погледна тъжно.

— Не беше крадец. Но да, обесиха го в Шайринг.

На Джак до гуша му бе дошло от недомлъвките за баща му. Попита грубо:

— Защо никога не ми казваш истината?

— Защото толкова ме натъжава! — избухна майка му и за негов ужас заплака.

Никога не беше я виждал да плаче. Винаги беше толкова силна. Малко оставаше да се прекърши и той. Преглътна с мъка и настоя:

— Щом не е бил крадец, защо го обесиха?

— Не знам! — проплака майка му. — Така и не разбрах. Той също не го разбра. Казаха, че е откраднал златен потир.

— От кого?

— Оттук — от приората Кингсбридж.

— Кингсбридж! Приор Филип ли го обвини?

— Не, не, беше много преди времето на Филип. — Погледна го през сълзи. — Не започвай да ме разпитваш кой го обвини и защо. Не се хващай в този капан. Може целият ти живот да мине, докато се опитваш да поправиш една злина, извършена преди да си се родил. Не те отгледах, за да отмъщаваш. Не посвещавай живота си на това.