Франсис бе силно впечатлен, когато Филип го разведе из приората Кингсбридж.
— Бях тук преди десет години и беше бунище — заговори той откровено. — Наистина си го съживил.
Особено го развълнува стаята за писане, довършена от Том, докато Филип се намираше в Линкълн. Малка пристройка до катедралния съвет, тя имаше широки прозорци, една редица писалища и голям дъбов шкаф за книгите. Вътре вече се трудеха няколко братя: застанали прави до високите писалища, те пишеха на пергамент с наострени гъши пера. Трима преписваха Псалмите Давидови, един Евангелието на Свети Матей и един — Правилото на Свети Бенедикт. Отгоре на това, брат Тимъти пишеше история на Англия, макар че както бе започнал от сътворението на света, Филип се опасяваше, че старото момче можеше изобщо да не я довърши. Скрипториумът беше малък — Филип не бе пожелал да се отклони много камък от катедралата — но беше топло, сухо и добре осветено място, точно каквото трябваше.
— Приоратът разполага със срамно малко книги и тъй като са повсеместно скъпи за купуване, това е единственият начин да си изградим своя сбирка — обясни Филип.
В сутерена имаше работилница, където един стар монах учеше двама младежи как да изпъват овча кожа за пергамент, как да приготвят мастило и да подвързват страниците в книга.
— Ще можете и да продавате книги — каза Франсис.
— О, да — скрипториумът ще се изплати многократно.
Напуснаха сградата и тръгнаха през църковния двор с галериите. Беше часът за учение. Повечето монаси четяха. Няколко се бяха отдали на усамотен размисъл, дейност, която подозрително приличаше на дрямка, както скептично отбеляза Франсис. В северозападния ъгъл имаше двайсетина ученици, които повтаряха латински глаголи. Филип се спря и посочи.
— Виждаш ли малкото момченце в края на пейката?
— Дето пише на восъчна плочка, изплезил език ли? — попита Франсис.
— Това е бебето, което ти намери в гората.
— Но толкова е голям!
— На пет и половина, и бързо расте.
Франсис поклати глава удивен.
— Толкова бързо тече времето. Как е той?
— Поразглезен е от монасите, но ще оцелее. Като нас двамата.
— Кои са другите ученици?
— Или монаси послушници, или синовете на търговци и местни благородници, дошли да се изучат на четмо и писмо.
Напуснаха портиците и се прехвърлиха на строителния обект. Източната страна на новата катедрала вече бе изградена над половината. Голямата двойна редица от могъщи колони се издигаше на четирийсет стъпки височина и всички арки между тях бяха довършени. Над аркадата вече се оформяше галерията. От двете страни на аркадата се изграждаха по-ниските стени на храмовите крила с издаващите се навън контрафорси. Докато обикаляха, Филип видя, че зидарите градят полуарките, които щяха да свържат върховете на контрафорсите с върха на галерията, за да се поеме тежестта на покрива.
Франсис беше едва ли не изпълнен с благоговение.
— Ти си направил всичко това, Филип. Стаята за писане, училището, новата църква, дори всички тези нови къщи в града — всичко това е станало възможно заради тебе.
Филип се трогна. Никой досега не беше му го казвал. Ако попитаха, щеше да каже, че Господ е благословил усилията му. Ала дълбоко в сърцето си знаеше, че Франсис е прав: този процъфтяващ и оживен град бе негово творение. Признанието го стопли, особено след като идваше от устата на така обиграния в светските неща и циничен по-малък негов брат.
Том Строителя ги видя и се приближи.
— Постигнал си удивителен напредък — похвали му Филип.
— Да, но вижте там. — Том посочи към североизточния ъгъл на манастирския двор, където беше струпан камъкът от кариерата. Обикновено имаше стотици камъни, подредени в стройни редове, но сега се виждаха едва около двайсет и пет, пръснати по земята. — За жалост удивителният ни напредък означава, че изразходихме запасите си от камък.
Въодушевлението на Филип се изпари. Всичко, което бе постигнал, беше изложено на риск заради суровото решение на Мод.
Тръгнаха покрай северната страна на строежа, където се трудеха повечето опитни зидари на скамейките си. С чукове и длета придаваха форма на камъните. Филип спря зад един каменоделец и огледа работата му. Беше капител, големият издаващ се навън камък, който винаги стои върху колона. С помощта на лек чук и малко длето майсторът извайваше фигури на листа. Листата бяха врязани дълбоко и работата беше деликатна. За своя изненада Филип разпозна в майстора младия Джак, доведения син на Том.
Читать дальше