Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Никога не съм взимал нещо, което не е мое.

— Никога не си правил нещо друго! — кипна Алиена. Беше толкова ядосана, че говореше неща, които беше по-добре да си останат неказани. — Никога не си работил за нищо. Взимаше моите пари за тъпите си оръжия, взе поста, който Филип ти даде, взе графството, когато ти се поднесе на тепсия от мен. Сега дори не можеш да го поддържаш, без да вземеш неща, които не ти принадлежат!

Обърна се и си тръгна ядосана.

Ричард тръгна след нея, но някой го спря с поклон и го заразпитва как е. Алиена го чу как отвърна вежливо, а след това се въвлече в разговор. Толкова по-добре: беше си казала своето и не искаше да спори повече с него. Стигна до моста и погледна назад. Сега някой друг го заговаряше. Махна й с ръка да покаже, че иска да продължи разговора си с нея, но го задържаха. Видя Джак, Томи и Сали да започват нова игра с пръчка и топка. Загледа се как си играят на слънцето и усети, че щеше да е непоносимо да ги раздели. Но как иначе да започне нов живот?

Прехвърли моста и навлезе в града. Искаше да поостане сама замалко.

Беше си взела къща в Уинчестър, голяма, с дюкян на приземния етаж, дневна на горния, отделна спалня и голям склад в края на двора за плата й. Но колкото по-наближаваше времето да се мести, толкова по-малко й се искаше.

Улиците на Кингсбридж бяха горещи и прашни, а въздухът бе пълен с рояци мухи, въдещи се от безбройните торища. Всички дюкяни бяха затворени, а къщите стояха заключени. Градчето бе запустяло. Всички бяха на моравата.

Отиде до къщата на Джак. Там щяха да дойдат другите, щом свършеше ваденето на отскачащата ябълка. Вратата на къщата зееше отворена. Кой я беше оставил така? Твърде много хора имаха ключове: тя, Джак, Ричард и Марта. Нямаше кой знае какво за крадене. Алиена определено не държеше парите си тук: вече от години Филип бе разрешил да ги държи в съкровищницата на приората. Но щеше да е пълно с мухи.

Пристъпи вътре. Беше тъмно и прохладно. Мушици кръжаха във въздуха в средата на стаята, тлъсти сини мухи лазеха по ленената покривка, а две оси бръмчаха сърдито около капака на гърнето с меда.

А на масата седеше Алфред.

Алиена писна уплашено, а после се овладя и каза:

— Как влезе тук?

— Имам ключ.

Беше го пазил дълго време, помисли си тя. Погледна го. Широките му рамене бяха станали кокалести и лицето му бе измършавяло.

— Какво правиш тук?

— Дойдох да те видя.

Усети, че се е разтреперила — не от страх, а от гняв.

— Не искам да те виждам, нито сега, нито никога. Държа се с мен като с куче, а после, когато Джак те съжали и те нае, ти предаде доверието му и взе всичките му майстори в Шайринг.

— Трябват ми пари — каза той със смесица от молба и заплаха в гласа.

— Тогава работи.

— Строежът в Шайринг спря. Не мога да намеря работа тук в Кингсбридж.

— Тогава иди в Лондон. Или в Париж!

Той настоя с волската си упоритост:

— Помислих си, че ти ще ми помогнеш.

— Нищо няма за тебе тук. По-добре си върви.

— Никаква жалост ли нямаш? — рече той и този път заплахата си бе отишла, тонът му бе съвсем умолителен.

Тя се подпря на масата, за да се укрепи.

— Алфред, не разбираш ли, че те мразя?

— Защо?

Изглеждаше обиден все едно, че бе изненада за него.

„Боже всемогъщи, колко е тъп!“ помисли си тя. „Нищо друго не може да го оправдае.“

— Иди в манастира, ако искаш милостиня — каза уморено. — Способността на приор Филип да прощава, е свърхчовешка. Моята не е.

— Но ти си моя жена — каза Алфред.

Това беше прекалено.

— Не съм твоя жена — изсъска тя. — Не си ми мъж. Никога не си бил. Сега напусни тази къща.

За нейна изненада, той я сграбчи за косата.

— Ти си моя жена — повтори Алфред.

Дръпна я към себе си над масата, а с другата ръка сграбчи гърдата й и я стисна.

Алиена беше напълно изненадана. Това бе последното нещо, което бе очаквала от мъж, спал в същата стая с нея девет месеца, без дори да опита полов акт. Изпищя и се задърпа от него, но той задържа здраво косата й и я дръпна обратно.

— Няма кой да чуе писъците ти. Всички са отвъд реката.

Изведнъж се уплаши ужасно. Бяха сами, а той беше много силен. След всичките мили, които бе пребродила по пътищата, всичките години, които бе рискувала живота си в пътуване, нападаше я у дома мъжът, за когото се бе омъжила!

Той видя страха в очите й и рече:

— Уплаши се, нали? По-добре ще е да си добра.

После я целуна по устата. Тя захапа устната му колкото може по-силно. Изрева от болка.