Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Ще ни даде ли крал Стивън независим статут?

— Би могъл, срещу определена цена. Но ако не, може би Хенри ще го направи като стане крал.

Качиха се на конете и подкараха унило през града.

Излязоха от портата и минаха покрай сметището извън стените. Няколко несретници ровеха из купищата смет и търсеха нещо за ядене, за обличане или за огрев. Филип се озърна вяло към тях, но един задържа погледа му. Позната висока фигура, стоеше изгърбен над купчина дрипи и отбираше из тях. Филип дръпна юздите на коня си. Джонатан спря до него.

— Виж.

Джонатан проследи погледа му. След малко прошепна:

— Ремигий.

Филип се загледа мълчаливо. Уейлрън и Уилям явно бяха изхвърлили Ремигий преди известно време, след като средствата за новата църква се бяха изчерпали. Нямаха повече нужда от него. Ремигий беше предал Филип, приората и Кингсбридж с надеждата да стане дякон на Шайринг. Но наградата му се беше разпаднала на пепел.

Филип свърна коня си от пътя и подкара през сметището към него. Джонатан го последва. Зловонната миризма се вдигаше от земята като мъгла. Щом приближиха видя, че Ремигий е станал на скелет. Расото му беше мръсно и беше бос. Беше на шейсет години и бе преживял в манастира на Кингсбридж целия си зрял живот. Никой не беше го учил как да преживява сам. Филип видя как измъкна от сметта чифт кожени обуща. Имаха огромни дупки на петите, но Ремигий ги зяпна все едно, че бе намерил имане. Накани се да ги пробва и тогава го видя.

Изправи се. Лицето му издаваше борбата между срама и ненавистта в сърцето му. След малко каза:

— Е, да злорадстваш ли си дошъл?

— Не — отвърна Филип тихо. Старият му враг беше такава жалка гледка, че нищо друго не можеше да изпита, освен състрадание. Слезе от коня си и извади бутилка от дисагите. После каза: — Дойдох да ти предложа глътка вино.

Ремигий не искаше да приеме, но беше твърде прегладнял, за да устои. Поколеба се само за миг и сграбчи бутилката. Подуши виното подозрително и я вдигна към устата си. Щом започна да пие, не можеше да спре. Беше останала едва половин пинта вино и го пресуши на няколко глътки. Смъкна бутилката и леко се олюля.

Филип я взе от него и я прибра в дисагите.

— Няма да е зле и да хапнеш малко. — Извади малък комат хляб.

Ремигий го дръпна от ръката му и започна да тъпче залъци в устата си. Явно не беше ял дни наред и сигурно отдавна не бе имал прилична храна. Може скоро да умре, помисли си Филип. Ако не от глад, то от срам.

Хлябът свърши бързо. Филип рече:

— Искаш ли да се върнеш?

Чу как Джонатан рязко си пое дъх. Като повечето монаси, беше се надявал никога повече да не види Ремигий. Сигурно си мислеше, че Филип е полудял да му предлага да се върне.

За миг стария Ремигий се издаде, като попита:

— Да се върна? На какъв пост?

Филип поклати тъжно глава.

— Никога няма да държиш никакъв пост в моя манастир, Ремигий. Върни се като прост, смирен монах. Моли Господа да прости греховете ти и живей сетните си дни в молитва и размисъл, за да подготвиш душата си за рая.

Ремигий кривна назад глава и Филип очакваше презрителен отказ. Но той така и не дойде. Монахът отвори уста, за да проговори, затвори я отново и наведе очи. Филип стоеше смълчан и смирен, гледаше и се чудеше какво ще стане. Мълчанието се проточи. Филип затаи дъх. Когато Ремигий вдигна очи отново, лицето му беше мокро от сълзи.

— Да, моля ви, отче — отвърна той. — Искам да се върна у дома.

Радост изпълни душата на Филип.

— Хайде тогава. Качи се на коня ми.

Ремигий се слиса.

— Отче! — възкликна Джонатан. — Какво правите?

— Хайде, направи каквото казах — подкани Филип Ремигий.

Джонатан изглеждаше ужасен.

— Но отче, как ще пътувате?

— Ще вървя — отвърна с радост Филип. — Един от нас трябва да върви.

— Нека Ремигий да върви! — възмути се Джонатан.

— Нека да язди — рече Филип. — Днес той възрадва Господа.

— А вие? Не възрадвахте ли Господа повече от Ремигий?

— Иисус каза, че в небесата има повече радост заради един разкаял се грешник, нежели заради деветдесет и девет праведника — отвърна Филип. — Не помниш ли притчата за блудния син? Когато се върна у дома си, баща му уби угоения телец. Ангелите ликуват заради сълзите на Ремигий. Най-малкото, което мога да сторя, е да му отстъпя коня си.

Хвана юздата и тръгна през сметището към пътя. Щом излязоха на пътя, Джонатан слезе от коня си и рече:

— Моля ви, отче, вземете моя кон тогава и нека аз да вървя.

Филип се обърна към него и заговори строго: