Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Да. И искам да се освободя и от другото бреме. Решила съм да те напусна.

Сърцето му сякаш спря да бие. Знаеше, че не го казва току-така: беше сериозна. Джак я зяпна онемял. Заявлението й го беше объркало: и на сън не беше му хрумвало, че би могла да го остави. Как бе възможно да го сполети това ужасно нещо? Каза първото, което му дойде на ума:

— Има ли някой друг?

— Не ставай глупав.

— Тогава защо?

— Защото не мога да го понеса повече — отвърна тя с насълзени очи. — Десет години чаках това разтрогване. Така и няма да дойде, Джак. Обречени сме да живеем така вечно… освен ако се разделим.

— Но… — Не можеше да намери думи повече. Заявлението й бе толкова опустошително, че да го оспорва беше все едно да се опитва да се отдръпне от пътя на ураган. Все пак опита.

— Не е ли все пак по-добре от нищо? По-добре от раздяла?

— В крайна сметка — не.

— Но ако си отидеш, как ще се промени каквото и да било?

— Бих могла да срещна някой друг, да се влюбя отново и да заживея нормален живот — отвърна тя, но плачеше.

— Все пак ще си женена за Алфред.

— Но никой няма да знае или да го интересува. Може да ме венчае някой енорийски свещеник, който изобщо да не е чувал за Алфред Строителя и който няма да сметне брака за валиден дори да го знае.

— Не мога да повярвам, че казваш това. Не мога да го приема.

— Десет години, Джак. Десет години чаках, за да имам нормален живот с теб. Няма да чакам повече.

Думите го убиваха. Тя продължаваше да говори, но Джак вече не я разбираше. Мислеше само как ще живее без нея. Прекъсна я:

— Никога не съм обичал друга, освен теб.

Заболя я, но тя продължи:

— Трябват ми няколко седмици, докато уредя всичко. Ще си взема къща в Уинчестър. Искам децата да свикнат с мисълта, преди да започнат нов живот…

— Ще вземеш децата ми — каза той глупаво.

Тя кимна.

— Съжалявам. — За първи път решимостта й сякаш се разколеба. — Знам, че ще им липсваш. Но и те се нуждаят от нормален живот.

Джак не можеше да понесе повече. Обърна се.

— Не ме оставяй — каза Алиена. — Трябва да поговорим още малко. Джак…

Излезе, без да й отвърне.

Чу как извика след него:

— Джак!

Мина през дневната, без да погледне децата и напусна къщата. Тръгна обратно към катедралата като в мъгла, без да знае къде другаде да иде. Строителите все още обядваха. Без да мисли, изкачи се по стълбището в северния трансепт чак до върха и излезе на покрива.

Вятърът горе бе отривист, макар че на наземното ниво едва се усещаше. Джак погледна надолу. Ако паднеше оттук, щеше да се приземи върху скосения покрив на крилото покрай трансепта. Вероятно щеше да умре, но не беше сигурно. Отиде до купола и застана там, където покриват рязко свършваше в стръмен пропад. След като катедралата не беше здрава структурно и Алиена го напускаше, не му оставаше нищо, за което да живее.

Решението й не беше толкова внезапно, колкото изглеждаше, разбира се. Беше недоволна от години. И двамата бяха недоволни. Но бяха привикнали с нещастието. Връщането на Ърлскасъл беше измъкнало Алиена от апатията и й бе напомнило, че животът й е в собствените й ръце. Беше разклатило устои, които вече бяха разклатени. Също както бурята бе причинила пукнатини в стените на катедралата.

Погледна стената на трансепта и покрива на страничното крило. Виждаше тежките контрафорси, издаващи се от стената на крилото и можеше да си представи полуарката под покрива на крилото, свързваща контрафорса с пода на прозоречното ниво. Това, което щеше да реши проблема, беше си помислил Джак малко преди Филип да го отвлече тази сутрин, беше по-висок контрафорс, може би с още двайсет стъпки височина, с втора полуарка, прескачаща празнината до там, където се появяваха пукнатините на стената. Арката и високият контрафорс щяха да укрепят горната половина на храма и да задържат стената непоклатима под напора на вятъра.

Това навярно щеше да реши проблема. Бедата беше, че ако вдигнеше двуетажно крило, за да скрие продължения контрафорс и вторичната полуарка, щеше да загуби светлина. А ако не…

Ако не, тогава какво?

Обзе го чувството, че нищо вече нямаше кой знае какъв смисъл, след като животът му се разпадаше. А в това настроение не можеше да види нищо лошо в идеята за открито укрепване. Застанал тук на покрива, лесно можеше да си представи как щеше да изглежда. Редица от груби каменни колони щеше да се издига от страничната стена на крилото. От върха на всяка колона една полуарка щеше да прехвърля празното пространство до подпрозоречното ниво. Може би щеше да постави декоративен шпил на върха на всяка колона, над изникването на арката. Да, така щеше да изглежда по-добре.