Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Първият му подтик бе да се бие с Ричард. Уилям можеше да задържи войската си, да живее в околностите, да взима налози и продоволствие от селяните и да води продължителна борба със съперника си. Но Ричард държеше замъка и времето бе на негова страна, защото поддръжникът на Уилям, Стивън, беше стар и разбит, а Ричард бе поддържан от младия херцог Хенри, който предстоеше да стане крал Хенри Втори.

Тъй че Уилям реши да съкрати загубите си. Беше се оттеглил в селото Хамли и се върна в господарската къща, където беше отраснал. Хамли и селата около него бяха дарени на баща му преди трийсет години. Беше владение, което никога не е било част от графството, тъй че Ричард нямаше права над него.

Уилям се надяваше, че ако държи главата си ниско наведена, Ричард щеше да се задоволи с отмъщението, което вече бе нанесъл и щеше да го остави на мира. Дотук беше свършило работа. Само че Уилям мразеше селото Хамли. Мразеше малките спретнати къщи, вресливите патици на езерото, светлосивата каменна църква, децата със зачервени бузки, жените с широките бедра и силните навъсени мъже. Мразеше го заради това, че е смирено, просто и бедно и го мразеше, защото символизираше падането на семейството му от власт. Гледаше бавно крачещите мъже към нивите, за да започнат пролетната оран, пресмяташе какъв щеше да е делът му от реколтата им лятото и го намираше за жалък. Ходеше на лов в няколкото си акра гора и не успяваше да сепне и една сърна, а лесничеят му казваше:

— Само глигани може да ловите вече, лорде — разбойниците избиха всичките сърни при глада.

Съдеше в голямата зала на господарската къща, докато вятърът свистеше през дупките на кирпичените стени. Даваше сурови присъди, налагаше големи глоби и управляваше според прищевките си. Но това му носеше малко удовлетворение.

Изоставил беше строенето на величествената нова църква в Шайринг, разбира се. Не можеше да си позволи строеж на каменна къща за себе си, камо ли църква. Строителите бяха прекратили работа, когато престана да им плаща и не знаеше какво е станало с тях: може би всички се бяха върнали в Кингсбридж, за да работят за приор Филип.

Но сега имаше кошмари.

Бяха едни и същи. Виждаше майка си в мястото на мъртвите. От ушите и очите й течеше кръв, а щом отвореше уста да заговори, от нея бликаше още кръв. Гледката го изпълваше със смъртен ужас. Посред бял ден не можеше да каже какво толкова го плашеше в съня, защото тя не го заплашваше по никакъв начин. Но нощем, щом дойдеше при него, страхът го обсебваше изцяло — необяснима, истерична, сляпа паника. Веднъж като момче беше нагазил в един вир, който изведнъж стана по-дълбок и се бе озовал под повърхността, без да може да диша. Убийствената нужда от въздух, която го бе обладала тогава, беше един от незаличимите спомени от детството му. Но сегашното беше десетократно по-лошо. Усилието да избяга от кървавото лице на майка си беше като усилие да бяга в плаващ пясък. Събуждаше се все едно, че се е мятал из стаята, ужасно потресен, запотен и стенещ, с болезнено изопнато от напрежение тяло. Уолтър често се оказваше до леглото му със запалена свещ — Уилям спеше в голямата зала, отделен с параван от другите хора, защото тук нямаше спалня.

— Извикахте, лорде — измърморваше Уолтър.

Уилям си поемаше дъх с усилие, зяпнал в истинското легло, истинската стена и истинския Уолтър, докато силата на кошмара бавно заглъхваше дотолкова, че преставаше да го е страх и тогава казваше:

— Нищо не беше, само сън, махай се.

Но след това го беше страх да заспи отново. А на другия ден хората го гледаха като прокълнат.

Няколко дни след разговора си с Ремигий седеше на същия корав стол до същия пушлив огън, когато влезе епископ Уейлрън.

Уилям се изненада. Чул беше конете, но беше предположил, че е Уолтър, върнал се от мелницата. Не знаеше какво да прави като видя епископа. Уейлрън винаги се беше държал нагло и високомерно и непрекъснато го караше да се чувства глупав, тромав и недодялан. Унизително беше, че Уейлрън трябваше да види бедняшкото обкръжение, в което живееше сега.

Не стана, за да поздрави госта си.

— Какво искаш? — попита Уилям грубо. Нямаше причина да бъде учтив: искаше Уейлрън да си иде колкото може по-скоро.

Епископът пренебрегна грубостта му.

— Шерифът е мъртъв — рече той.

Отначало Уилям не разбра накъде клони.

— Какво ме засяга мен това?

— Ще има нов шериф.

Уилям се канеше да отвърне „И какво от това?“, но се спря. Уейлрън беше загрижен кой ще е новият шериф. И бе дошъл, за да говори с него за това. Това можеше да означава само едно, нали? В гърдите му се надигна надежда, но бързо я потисна: когато се окажеше намесен Уейлрън, надеждите бързо свършваха с покруса и разочарование. Попита сдържано: