Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

Ремигий беше нагъл, макар и осиромашал. Влезе в дървената господарска къща в село Хамли с високо вдигната глава и огледа навирил дългия си нос грамадните, грубо издялани и извити дървени греди, крепящи покрива, кирпичените стени и откритото огнище без комин в средата на пръстения под.

Уилям го изчака да влезе. „Може да съм проиграл късмета си, но не съм толкова пропаднал като теб“, помисли си той, забелязал кърпените сандали на монаха, опърпаното расо, необръснатата брадичка и разчорлената коса. Не помнеше Ремигий да е бил дебел някога, но сега беше по-тънък от всякога. Надменното изражение на лицето му не можеше да скрие бръчките на умора или моравите торбички под очите му. Ремигий все още не беше се прекършил, но беше пребит жестоко.

— Благославям те, синко — каза на Уилям.

Това нямаше да го търпи.

— Какво искаш, Ремигий? — отвърна той, като оскърби нарочно монаха, пропускайки да го нарече „отче“ или „брате“.

Ремигий потръпна все едно, че го удариха. Уилям предположи, че е получавал не една такава подигравка, откакто бе дошъл в света. Рече:

— Земите, които ми даде като дякон на катедралния съвет в Шайринг, бяха върнати на граф Ричард.

— Не съм изненадан — отвърна Уилям. — Всичко трябва да се върне на тези, които са го притежавали по времето на стария крал Хенри.

— Но това ме оставя без никакви средства за издръжка.

— Теб, както и много други хора — каза Уилям равнодушно. — Ще се наложи да се върнеш в Кингсбридж.

Лицето на Ремигий пребледня от гняв.

— Не мога да направя това — отвърна тихо.

— Защо не? — попита Уилям, за да го изтормози повече.

— Знаеш защо.

— Да не би Филип да каже, че не биваше да изтръгваш тайни от малки момиченца? Да не би да си мисли, че си го предал, като ми каза къде е скривалището на разбойниците? Да не би да ти е ядосан, че стана дякон на църква, която трябваше да измести неговата катедрала? Е, в такъв случай предполагам, че не можеш да се върнеш.

— Дай ми нещо — замоли се Ремигий. — Едно село. Ферма. Малка църква!

— Няма награди за губещите, монахо — каза грубо Уилям. Това го забавляваше. — В света извън манастира никой не се грижи за теб. Патките гълтат червеи, лисиците убиват патките, мъжете застрелват лисиците, а дяволите убиват мъжете.

Гласът на Ремигий спадна до шепот:

— Какво да правя?

Уилям се усмихна.

— Проси.

Ремигий се завъртя на пети и напусна къщата.

„Още си горд“, помисли си Уилям. „Но не за дълго. Ще просиш.“

Зарадва го, че видя някой, пропаднал повече и от него. Никога нямаше да забрави разкъсващата мъка, да стои извън портата на собствения си замък и да му откажат да влезе. Беше заподозрял нещо, когато чу, че Ричард и някои от хората му са напуснали Уинчестър. След това, когато мирният договор бе обявен, притеснението му нарасна в тревога, взел беше рицарите си и препуснаха колкото им сили държат към Ърлскасъл. Беше оставил малка сила да пази замъка, тъй че очакваше да намери врага си на лагер в полето в обсада. След като всичко изглеждаше мирно беше въздъхнал облекчено и се укори за прибързаната си реакция на внезапното изчезване на Ричард.

Когато се приближи още, видя, че подвижният мост е вдигнат. Беше дръпнал юздите на края на рова и извика:

— Отвори за графа!

Точно тогава Ричард се бе появил на бойниците и отвърна:

— Графът е вътре.

Все едно, че земята се беше продънила под краката му. Винаги се беше страхувал от Ричард, винаги беше нащрек от него като от опасен съперник, но в този момент не беше се чувствал особено уязвим. Беше смятал, че истинската опасност ще дойде, след като Стивън умре и Хенри дойде на трона, което можеше да е след десет години. Сега, докато седеше в жалката си селска къща и размишляваше мрачно над грешките си, с горчивина осъзна, че Ричард всъщност се беше оказал доста умен. Беше се промушил през тясна пролука. Не можеше да бъде обвинен в нарушаване на кралския мир, тъй като войната все още продължаваше. Претенцията му за графството бе узаконена според условията на мирния договор. А на Стивън, застарял, уморен и победен, не беше му останала енергия за повече битки.

Ричард великодушно беше освободил тези от войниците му, които бяха пожелали да продължат да служат на Уилям. Валдо Едноокия му беше разказал как бе завзет замъкът. Измяната на Елизабет беше влудяваща, но за Уилям най-унизителна бе ролята, изиграна от Алиена. Безпомощното момиченце, което бе изнасилил, измъчил и изхвърлил от дома й преди всички тези години, се беше върнало и си бе отмъстило. Всеки път, щом си помислеше за това, стомахът му се обръщаше все едно, че е пил оцет.