Кен Фолет - Устоите на Земята (Част втора)

— Кого имаш предвид?

— Теб.

Беше отговорът, за който Уилям не смееше да се надява. Да можеше само да го повярва. Един умен и безскрупулен шериф можеше да е почти толкова важен и влиятелен, колкото граф или епископ. Това можеше да го върне към богатството и властта. Трябваше да прецени възможните пречки.

— И защо би ме назначил крал Стивън?

— Ти го подкрепяше срещу херцог Хенри и заради това загуби графството си. Допускам, че той би пожелал да те компенсира.

— Никой никога не прави нищо от благодарност — отвърна Уилям, повтаряйки сентенцията на майка си.

Уейлрън рече:

— Стивън едва ли е щастлив, че графът на Шайринг е човек, който воюва срещу него. Би могъл да поиска шерифът му да е противодействаща сила на Ричард.

Това вече звучеше по-смислено. Уилям неволно изпита възбуда. Започна да вярва, че наистина би могъл да се измъкне от тази дупка в земята, наречена село Хамли. Щеше да разполага отново с респектираща сила от рицари и войници вместо жалката шепа, която издържаше в момента. Щеше да оглави графския съд в Шайринг и да обезсилва волята на Ричард.

— Шерифът живее в замъка Шайринг — каза той обнадеждено.

— Би могъл отново да си богат — добави Уейлрън.

— Да.

Добре употребен, шерифският пост можеше да е изключително доходен. Уилям можеше да печели почти толкова пари, колкото докато беше граф. Но се зачуди защо Уейлрън го спомена.

След малко епископът сам отговори на въпроса му.

— Би могъл да финансираш новата църква, в края на краищата.

Това беше, значи. Уейлрън никога не предприемаше нещо без по-дълбок мотив. Искаше Уилям да стане шериф, за да може да му построи църквата. Но Уилям бе готов да приеме плана му. Ако успееше да довърши църквата в памет на майка си, кошмарите може би щяха да спрат.

— Наистина ли смяташ, че е възможно? — попита той нетърпеливо.

Уейлрън кимна.

— Ще струва пари, разбира се, но мисля, че е възможно.

— Пари ли? — Уилям изведнъж се притесни. — Колко?

— Трудно е да се каже. Някъде в Линкълн или Бристол, шерифският пост би ти струвал пет или шестстотин фунта. Но шерифите в онези градове са по-богати от кардинали. За малко място като Шайринг, ако си кандидат, който кралят иска — за което аз мога да се погрижа — може би ще го вземеш за сто фунта.

— Сто фунта! — Надеждите му рухнаха. От самото начало се беше страхувал от разочарование. — Ако имах сто фунта нямаше да живея така! — каза Уилям с горчивина.

— Можеш да ги намериш — увери го Уейлрън.

— От кого? — Изведнъж го порази мисъл. — Ти ще ми ги дадеш?

— Не ставай глупав — отвърна с дразнещо пренебрежение Уейлрън. — За това са евреите.

С позната смесица от надежда и негодувание Уилям осъзна, че епископът отново беше прав.

Бяха минали две години, откакто се появиха първите пукнатини, а Джак не бе намерил решение на проблема. На всичко отгоре същите пукнатини се бяха появили и в първия просвет на нефа. В плана му имаше основен недостатък. Конструкцията бе достатъчно силна, за да крепи тежестта на свода, но не и да устои на ветровете, духащи толкова силно във високите стени.

Стоеше на скелето високо над земята, загледан отблизо и умислено в новите пукнатини. Трябваше да измисли как да укрепи горната част на стената, за да не я клати вятърът.

Припомни си как бе укрепена долната й част. Във външната стена на крилото имаше здрави дебели колони, които бяха свързани към стената на нефа с полуарки, скрити в покрива на крилото. Полуарките и колоните подпираха стената от разстояние, като отдалечени контрафорси. Тъй като опорните точки оставаха скрити, нефът изглеждаше лек и изящен.

Трябваше да изобрети сходна система за горната част на стената. Можеше да направи двуетажно странично крило и просто да повтори отдалеченото подсилване. Но това щеше да прегради светлината, струяща през прозоречното ниво — а цялата идея в новия стил на зданието бе да носи повече светлина в църквата.

Разбира се, не крилото само по себе си вършеше работата: поддържането идваше от тежките колони в страничната стена и свързващите полуарки. Крилото прикриваше тези структурни елементи. Ако можеше само да построи колони и полуарки, които да крепят прозоречното ниво без да ги вгражда в крило, щеше с един удар да реши проблема.

Нечий глас отдолу извика името му.

Джак се намръщи. Чувстваше, че се бе доближил до нещо, преди да го прекъснат, но сега си отиде. Викаше го приор Филип.

Отиде до куличката и заслиза по спиралното стълбище. Приорът беше толкова ядосан, че кипеше.