Николай Теллалов - Царска заръка

Наистина нямаше нищо общо с лале. На всичко отгоре то светеше, истински реотан на електрическа печка… а край него бе топло сякаш пред огън.

Елица смаяно се отпусна на колене и, без да откъсва очи от чудното цвете, освободи рамене от ремъците на самара.

Растението се разлистваше буйно още от корена си, сцепил като с каменарски чук плоската морена. Тъмнозеленото му яко стебло почервеняваше към връхчетата на широките листа. Оформящата се на края на изненадващо тънка шийка главица обаче бе невероятно нежна и излъчваше оранжево сияние от вътрешността си. Донякъде напомняше на лале. Мамеше я да го докосне, да го погали, може би дори да го целуне, както правеше някога като съвсем малко момиченце…

Елица протегна ръка. Усещаше топлината като мек гъдел по дланта и в основата на китката. От Цветето сякаш се дочу нещо — може би й се стори далечен звън на тънки като хартия сребърни камбанки…

Прималя й, светът наоколо, мъгливо-неразличим и все по-нереален, се люшна, сякаш гледан от спираща въртележка. Девойката притвори очи, в тъмното под клепките й играеха светли сенки и петна. Тя докосна с пръсти челото си, мислеше, че съвсем за кратко, ала се сепна, като да бе задрямала, и изведнъж…

… петната в затворените й очи засияха, сляха се в искрящ прозорец!…

Пейзажът

картина? видение?

зад него се избистри, прониза неволно стиснатите клепачи и вече бе в главата на Елица.

Високи скални стълбове. Подножията им чезнат в мъглив здрач някъде ужасяващо дълбоко, откъдето възходящи въздушни течения носят полъх на тъмно подземно море. В гънките и по върховете си тези колоноподобни планини са покрити със сочни треви, вятър гали обширни ливади. Между отвесните зъбери се вият в заоблени траектории ята грамадни орли, а слънцето — (сякаш по-едро и по-бяло) — царува в едно потресаващо дълбоко небе, чисто като детско око, лъчите играят в перата на птиците…

Танцът на орлите е пленителен, в шумоленето на крилете им, съперничещи си по размер с тези на пътнически самолет, се долавя тържествена музика…

По-отдалечените предмети хем се замъгляват от разстоянието, хем сякаш започват да стават по-големи. Перспективата е обърната, съвсем леко, не както в картините на онези френски художници, но достатъчно да обърка окото…

Нещо изгрява в небето — второ слънце, малко, керемидено-оранжево. То полусияе-полумъждавее сякаш нажежена стотинка. И лягат навред втори сенки…

Орлите се отдалечават, ала ги сменят някакви други летящи същества, блестят ослепително в синкаво-златисти зайчета, а от хоризонта се издува кафено-жълт сърп на някаква чудовищна луна, която предизвиква у Елица свиване на сърцето, но не злокобно, ами изумено: та това е…

Сребърен звън, настойчив, почти груб, като телефон, прекъсващ захласа на първата целувка!…

Тя чу стъпки — глухи, като през памук, — но те успяха отначало да я стреснат, после раздразнят с неуместната си поява, и накрая — да я зарадват.

Елица откъсна прогледнали очи от прекрасната главица на незнайното цвете и обърна пламнало от топлината лице към хладната мъгла, от която изплуваше призрачен контур на висок мъж.

— Крис… — подвикна с растящо съмнение момичето, а после силуетът на човека неестествено рязко хлътна напред и тя го позна с почуда и радост: — Витане! Здрасти!…

Младият мъж я гледаше пронизващо, промърмори нещо ясно, но неразбираемо като на чужд език, а после сякаш дойде на себе си и нервно пое дъх.

Тя не обърна внимание на стъписването му, защото успя да се засрами от себе си. Почти му се бе хвърлила на врата. Не знаеше какво да каже.

Той също мълчеше — отново спокоен и уверен, какъвто го беше запомнила от рождения си ден преди месец. Дори сякаш бе облечен също както тогава — дънки и дебела карирана риза.

— А… Не знаех, че идваш с нас… — каза тя и маскира с извинителна усмивка нескопосаното изявление.

— Ммм… да. Подире ви значи вървял съм.

— Сигурно ни гониш долу от гарата, нали?

Той предпазливо полупотвърди:

— Нещо такова.

Човъркаше с палци колана си, сякаш озадачен от нещо… а може би смутен като нея?

— Ами… много хубаво! Страхотно е, че си с нас…

— Ти, не си ли се малко позагубила, Елице?

Кой знае защо, но от това, че Витан си спомня името й, на нея й стана неизразимо приятно. И то пълното й име. Най-често й го съкращаваха до Ели.

Пък и хубаво звучеше то, произнасяно с неговия баритон.

— Май че да!… — засмя се тя. — Виж, нося твоя подарък за талисман! — и показа двуликия камък от джоба-кенгуру на брезентовото си алпийско яке.