Николай Теллалов - Царска заръка

Витан се взря в камъка с разбиращо трепване на веждите. Промърмори:

— Аха. Ето какво било…

— А?… Ау, я погледни тук! Такова нещо виждал ли си няк!… някога.

Елица зяпна, защото пръстът й не сочеше нищо друго освен сивите мъгливи къдели. След моментно объркване тя се завъртя в кръг, приведе се, дори надникна под близката морена…

Витан с присвити очи следеше суетенето й.

Накрая девойката се изправи и разстроена каза:

— Няма го! Ти да си забелязал… Видя ли…

Тя потърка с опакото на дланта челото си, пръстите й стискаха Витановия талисман, но Елица го бе забравила, позавъртя китка и безразлично го пъхна обратно в джоба. Насилваше се да си спомни нещо.

— Тук видях… нещо като цвете… Боже, какво ми става.

Цвете… Орли… нещо й убягваше и потъваше в забрава като съновидение.

Витан вдигна от земята раницата й и подканящо я подхвана за ремъците.

— Какво ще кажеш да вървим? Нали за хижата сме?

Елица послушно вдяна ръце в презрамките. Имаше много нещастно лице.

— Наистина го видях! — жално рече тя в безпомощен и все по-неуверен протест. — Честна дума!

Витан оправи яката на якето й и надникна в очите й. Елица замря.

— В планина доста неща случват се.

След кратка пауза той отстъпи и протегна ръка.

— Тръгнахме?

Тя доверчиво улови дланта му — едновременно корава и чувствителна — и се остави той да я води през мъглата.

Само след няколко крачки упорито бягащите образи на омайното цвете и фантасмагоричният пейзаж престанаха да я безпокоят.

Някак не забеляза, че Витан хвърли бърз поглед зад гърба й и късо, явно укорително, поклати глава.

Не дочу и сребърния звън, който се понесе зад тях.

Витан се намръщи, но не се обърна.

Пращяха тежки цепеници в камината на трапезарията, по масите кадяха нафтени фенери. В хижата нямаше ток и навън валеше.

Елица зъзнеше край огъня, пиеше греяно червено вино с черен пипер и подсмърчаше с острото си носле, а до нея Крис продължаваше да мрънка. Настроението й беше във възможно най-ниската си точка.

Още щом ги пресрещнаха излезлите в паника момчета от компанията, начело с хижаря, започнаха да валят упреци върху й колко била неразумна и какви тревоги била създала. Чак й се доплака от досада.

В същото време не посмя да се оправдава. Беше уплашена.

Когато Витан я изведе от мъглата, наоколо цареше тъма, духаше сърдит страничен вятър, бе кално и шибаха редки дъждовни капки, които четвърт час преди хижата се сляха в есенноподобен дъжд. Зад невидими хребети ръмжаха гласове на отминали светкавици.

Не й се побираше в разсъдъка къде се бяха дянали, в коя дупка се бяха продънили часове , през които да успее да залезе слънцето, а от тайфата да вдигнат тревога и да се понесат надолу по трасето с факли и фенерчета като някаква потеря.

Няколко пъти „спасителите“ бяха кръстосали района, където бе лежал „морният“ облак. И криеха смущението си зад сръдни и укори.

Добре, че имаше и такива, които рекоха:

— Айде, стига хленчове! Намери ли се? Намери се. Всичко е тип-топ, стига сте дърляли момичето… Бате Витане, ти как така тука? Къде беше изчезнал?

— Натам-насам…

Люси веднага се лепна за него, но той не се отдели от Елица, докато не я настани до камината и там я остави на грижите на Катето. Накара я да изпие канче топло вино, в което сложи някакви черни коренчета.

А веднага след това довтаса Крис, който се държа като измамен съпруг.

Пфу, да му се не види, все едно нарочно се е изгубила!

Елица хвърли гузен и нещастен поглед към останалите.

Напрежението от нейното премеждие се разсейваше, дрънкаха китари, още само за акомпанимент на разговорите — без песни, с една дума веселбата скърцаше. Истинското тепърва предстоеше, то чакаше да се заситят стомасите след преживените вълнения.

Това, което най-много я интересуваше, се случваше в най-отдалечения ъгъл на помещението. Край Витан се беше събрала купчинка момчета и момичета и нещо си говореха. Самият той както винаги мълчеше и кимаше. Люси седеше до него и го мереше с влажни очи.

Елица се вкисна още повече.

Появи се Катето.

— Мръдни се малко, Крис, Елица ще се преоблича! — сопна се тя на „сянката“ на приятелката си. — Хайде де, какво има да зяпаш!… Ели, айде в спалното, там може да е студено, но поне няма перде киризчии!

Младежът с неохота стана и се поотдалечи.

Катето разгъна якето си като параван. Елица замаяно засмъква мократа си риза. Захлипа.

— Недей — нежно й каза Катето. — На всеки се случва нещо да сбърка. Не им обръщай внимание. Държат се, като че са безгрешни и съвършени. Я майната им! Усмихни се! Бързо! Иначе ще те гъделичкам!