Николай Теллалов - Царска заръка

— Хей — подвикна Елица.

Не чу гласа си, той потъна като в пясък, но след секунда се обади отдясно… отляво… и пак, и пак, замиращ и изкривен. Ехо.

Девойката се обърка. Отново се ослуша… и гневно отхвърли пипалата на страха. Нали ти липсваха приключения? — Ето ти ги! Хайде сега, кротичко си хвани пътеката и се наслаждавай на приключението . След малко Кристиян ще те намери или сама ще си излезеш от мъглата — и край на преживяването. Хайде, мойто момиче, тропкай си по пътеката подир другите. Истерии! Цветя й се привиждали!…

След тези трезви разсъждения обаче тя не помръдна. Никак не бе сигурна в коя посока да върви. Не можеше да забележи и наклона на терена. Замисли се, пъдейки тревогата, и благоразумно реши, че няма значение — накъдето и да хване, щом походи, ще разбере дали слиза, или се изкачва. Това е. Колко просто. Само да не объркам пътеките…

Понечи да тръгне, но коварното подсещане, че може да поеме по грешно разклонение, я спря. Елица затъпка на място и безпомощно се озърна.

И отново видя цветето. Намираше се на самия ръб на полезрението, на границата на проницаемостта на млечно-сивата завеса.

Много скоро групата се измъкна от облака. Пред тях бе слънчево и студено-ясно. До хижата оставаха около четирийсет минути път. Сто на сто пристигаха по светло, но младежите до един необяснимо защо ускориха крачка. Всички се умълчаха — може би от умора, може би от мрачината на прекосената мъгла. Всеки чуваше само дишането си и стъпките по утъпканата пътека.

Хижата показа внезапно върха на покрива си иззад гънка по склона.

Няколко души се отделиха за към друг заслон, където ги чакаха; предстоеше им още час и половина вървене край метални зебрести жалони. Те махнаха за сбогом на спътниците си, а основната компания изви към близките вече бунгала.

Почти веднага щом влязоха, настроението им, не чак потиснато, ала някак отнесено, моментално се оправи, заговориха глас през глас, закикотиха се; закоравелите пушачи си заискаха огънче. Енергичните тръгнаха да търсят хижаря, запилял се из помощните сгради, а безгрижните се изтегнаха върху дървените шезлонги на завет от хладния ветрец под щедрото планинско слънце.

Дойде хижарят, започнаха шеговити пазарлъци и закачки, сетне момчета и момичета се заразкарваха напред-назад от склада към спалните стаи със скатки чаршафи и одеяла в ръце. Бодро загърмя с нови батерии транзисторът, висящ на ремък връз гърдите на собственика си.

И във веселата суетня, която се пренасяше като наводнение в столовата и там разгръщаше шарена трапеза, Крис тревожно попита Катето за Елица.

— Ами… — обърка се приятелката й, — може да е в тоалетната, ти навсякъде ли трябва да я пасеш! Може и само̀ да се изпишка момичето! — додаде неприятелски тя.

Крис сгърчи лице и настоя:

— Потърси я!

Възраженията й той посрещна непреклонно и ядосаната Катя отстъпи, само и само да я оставят на мира.

Върна се недоумяваща при стреснатия Кристиян и разпери ръце: няма я. Без да се наговарят, те се втурнаха в различни страни, питайки хората от тайфата кой е виждал Елица. Само след десет минути тревога и загриженост покриха лицата на доскоро веселите туристи.

Изчезнала.

Кристиян бе на ръба на истерията.

Изчезнала.

Колко страшна бе тази дума тук, в планината…

Без много приказки неколцина младежи занавиваха партенки и застягаха връзки на високи армейски обуща. Никой не погледна готовата софра.

Уведоменият за инцидента хижар първо измери с външно безстрастен поглед височината на слънцето в небето, нацупи се към изненадващо надвисналия над недалечни върхари лилав облачен фронт и влезе в стаичката си, за да вземе брезентова торба с пластмасов червен кръст на нея.

Оставащите изпроводиха с поглед седмината, отправили се надолу по склона.

Някой умислено подмяташе тесте карти. Едно момиче полугласно разсъждаваше в пространството пред себе си, че навярно всичко е наред, не може така жив човек да пропадне посред бял ден, че навярно има някакво съвсем нестрашно обяснение…

Грубо й рекоха да млъкне.

По настояване на хижаря се наложи да върнат обратно Кристиян и сега той се мяташе напред-назад по терасата, мърмореше несвързаности и издаваше стряскащи къси вопли.

— Тоя да не извърти някой шантавизъм? — попитаха Катето.

— Дано! — изтърси тя, веднага се смути и рече: — Пепел ми на езика… Няма нищо. Само го наглеждайте оттук…

И се залепи за прозореца, който скоро взе да потрепва от поривите на вятъра.