Николай Теллалов - Царска заръка

— Значи не бил софиянец — разсеяно забеляза Елица, сортирайки касетки по кутийките им.

— Ами май да.

— Аха… — промълви Елица. Няколко минути тя ожесточено чешеше килима с метлата, после, кимвайки към кухнята, където Люси бе избрала на радиото станция „Вива“ и се занимаваше със съдовете, попита:

— … Нашата блонди защо подскача така?

Катето злорадичко се ухили.

— Не й се отвори парашутът снощи. Ти не забеляза ли? Умилкваше се около Витан, затова му е бясна.

— Ахааа… Дай сега да изтупаме покривките на двора…

Родопските одеяла вдигнаха цял облак прах и пепел, разклатиха клоните на кестена, счупен от бурята преди две седмици. Все още никой не се сещаше да отреже и да махне нещастното дърво. Кашляйки и кикотейки се, момичетата помъкнаха обратно покривки и одеяла.

— Ти сериозно ли скъса с Теодор? — попита плахо, но уж незаинтересовано Катето.

Елица късо въздъхна и кимна.

— Отдавна трябваше! — с внезапно ожесточение каза Катето. — Само те прави на маймуна!

— Да… Но ми е малко особено… необичайно. Нали ходехме от техникума…

— Хвани си някой свестен — посъветва я приятелката й. — Някой, който да те уважава… и да те заслужава! Витан например. Как само те гледашеее!…

Елица се засмя и пак кимна. В паметта й изплува лицето на младия мъж. И тези негови чудновати очи… Бе виждала подобни и преди: очертани с тъмна ивица ириси, изсветляващи към зениците до бледо сиво-зеленикаво. Само че Витановите кафенееха като козина на сиамски котарак, почти сливайки се с бялото на очите… Тя тръсна глава. Не, не намираше, че спешно се нуждае от нова любовна връзка. Необходимо й бе време да зараснат обидите и униженията от отношенията им с Теодор. Не й се говореше за това. В момента се чувстваше уморена и мечтаеше час по-скоро да оправи къщата и да легне да спи… да спи… до утре, когато ще дойде понеделникът.

Новата работна седмица.

Тя отново въздъхна. Домъчня й — празникът отмина и отново се редяха скучно-сиви делници.

Грешеше.

Необикновеното вече бе влязло в живота й, макар че трябваше да мине повече от месец, преди младежът с чудноватото старовремско име отново да изникне…

… сякаш от небитието.

Отиваше си календарната пролет. Неудържимо настъпваше лятото, което щеше да бъде запомнено с рекордни за последните 118 години смазващи жеги, редуващи се с проливни дъждове. В паметта на хората от тези дни щяха да останат новините за сериозни сътресения на световните борси, за бомбени атентати, свръхпроизводство на зеленчуци и нова война близо до България.

Тя усети топлина на слънчеви лъчи и вирна лице нагоре.

Невероятно, но пред гледката, невиждана и насън, Елица сякаш почувства как се разширяват зениците й. Усети го със същата яснота, с каквато съзнателно би отворила по-широко очи.

В ниските лилави облаци зееше невероятна цепнатина като след удар на невидима титанична брадва. Отгоре й в небесата — (а може би от дъното им , пообърка се Елица) — огненият лик на Слънцето надзърташе сякаш любопитно хлапе, което играе на жмичка…

Вратът й се схвана. Елица сведе глава и я завъртя енергично в кръг, потривайки шия с длан. Когато отново погледна в подчертаните висини, й се стори, че е мъничка мушица в недра на невероятен кладенец, иззидан с тежки пъстри облаци, а из фугите струят златни копия светлина.

— Вълшебно… — въздъхна Кристиян до нея.

Не можеше да не се съгласи, но отново я подразни плахата му натрапчивост. Всъщност не бе никак лош човек, далеч по-готин от повечето. В момента дори му бе благодарна, че я е измъкнал от града на този излет, обаче той явно очакваше от нея нещо, което хич не й влизаше в плановете. От друга страна, намираше го и забавен, и дори привлекателен като мъж, но постоянно се убеждаваше, че Кристиян упорито отказва да се примири с чисто дружеските им отношения. Само за седмица познанство той вече й бе досаден колкото Тео за през цялото време на отношенията им. Е, слава Богу, поне бившето й гадже го нямаше наблизо…

Тя кимна. Доброто й настроение и симпатията към целия свят, включая Кристиян, надделяха над смущаващия му стремеж да я обгражда с покровителствен уют. Това вече го знаеше и не искаше отново да бъде нечия собственост.

— Преди да заминем насам, видях в София чайка! — сподели тя.

— Вярно? — учуди се Крис. — Да не би морето да ни зове?

Подчертаното „ни“ отново прозвуча за Елица самонадеяно и тя съжали за доверчивия си изблик. Втренчи се в небето, търсейки там утеха.