Николай Теллалов: Царска заръка

— Това не е точно разпит, а предварителни свидетелски показания. Те нямат друга стойност освен за преценка дали да бъдете призован официално, когато вече вашите думи ще бъдат протоколирани… и съответно за истинността им ще поемате отговорност. Така, нямате нищо против по процедурата, нали — в смисъл тази наша беседа да бъде записана на аудиокасета?

— Не. Нямам нищо напротив.

Георгиев отново се задълбочи в книжата си и Лъчезар видя как в паузата угасна индикаторът на диктофона. Добра работа за преводите би му свършила подобна техника, ех…

— Така… — провлачи сътрудникът и оченцето на машинката оживя. — Какво знаете относно изчезването на вашия приятел… Бяхте приятели, нали така?

Лъчезар за секунда се подвоуми на кой въпрос да отвърне.

— Да! — отсече накрая.

— Как прекарвахте времето заедно?

— Хм, как… Виждахме се в една кръчма, където се събират наши познати…

— Уговаряхте среща…

— Ами, среща… Просто минавахме оттам и се виждахме.

— Много ли пиехте?

— Ха. Какво значи много? Колкото ни е сладко.

— Радослав какво предпочиташе: бира, водка, вино, ракия…?

— Най-често джин. Ако си вземаше и за ядене, тогава пиеше ракия.

— Често… често ли прекаляваше?

— Не бих казал. Нормално. С предишното си гадже пиеше повече! — подхвърли Зако и проследи как ще реагира Георгиев.

Сътрудникът като че се препъна, но може би кратичката пауза говореше, че очаква продължение. Не го дочака.

— И само в кръчмата ли се виждахте? — попита той. — Коя е тя, между другото, приятно ли е там?

Зако сбито обясни къде се намира заведението и се пресегна да изтръска цигарата, но без да иска я угаси. Паленето на нова бе съпроводено с изригване на облак пушек, зад който Лъчезар се скри за няколко секунди, и от това се почувства по-уверено.

— Не само… — продължи той, пускайки дим. — Често ходехме на Витоша, по Лозенската планина, в Средна гора, към Банско на хижа, из Тетевенския балкан. Чат-пат и кина̀ заедно сме гледали.

— Рибари ли сте?

— Хм, не.

Сътрудникът помълча.

— Известно ли ви е дали Радослав е вземал наркотици?

Зако го изгледа удивен и категорично отряза:

— Абсурд!

— Никога?

— Чак за никога не знам, може и да е пробвал марихуана, но Дичо не е зависим от дрога. Нещо повече, беше отказал цигарите онова лято.

— Браво на него… Знаете къде живееше, предполагам?

— Като точен адрес… не. Инак около Първа гимназия е, аз съм ходил у тях, знам къде е поне визуално… имам телефона на родителите му. Той е в същата кооперация с тях, в едно таванско. Мансарда.

— Така… С някой друг да е бил в толкова близки приятелски отношения?

— Ами… Сашо Рус… Александър Балабашев и Павел… не си спомням фамилията, дали беше Андреев или Алипиев… нещо от този род. И други хора, но тях по-малко познавам.

— Поддържате ли сега контакти с Балабашев и Алипиев, господин Хисарски?

Зако тънко се усмихна. Сътрудникът явно го будалкаше.

— Сашо спечели зелена карта за Щатите. Вече от година и половина е там…

— Къде точно?

— Говореше за Сиатъл, но после не знам… Може да е другаде. А Павката, за него разбрах, че също е заминал.

— Предполагаме, че е в Германия — кимна Георгиев. — Явно нелегално… Що за човек беше?

Зако сбърчи леко нос.

— Павката ли? Ааа, Дичо…

— „Дичо“ е прякорът на Радослав, така ли? Откъде такова съкращение? Защо не „Радо“ или…

— Прякор — сви рамене Лъчезар. — Когато се запознахме, вече така си му викаха.

— Отдавна се познавате? Поопишете ми го!

— Трудно ми е да кажа нещо като оформено мнение.

— Останах с впечатление, че сте били добри приятели, греша ли?

— Напротив! — Лъчезар театрално махна с ръце и посегна за нова цигара. — Просто не съм в състояние да формулирам нещо като характеристика.

— И все пак?

Зако помълча.

— Приятел. Човек с идеи, с въображение. Свестен. Малко избухлив. Докачлив може би…

— А беше ли общителен?

Зако пак се намръщи от натъртеното, както му се стори, минало време.

— Да. Но не много. На моменти. Обича да спори. Чете най-различни неща и на драго сърце споделя идеи за наученото… и за чутото по радиото. Не, така някак не мога да го опиша, питайте нещо не толкова общо!

— Какво знаете за изчезването му?

Гледаха се в очите.

— Нищо определено — твърдо отговори Лъчезар.

Сътрудникът отново заби нос в папката си.

— Ами… Не свързахте ли публикациите в печата за престрелката на Черноморието с вашия приятел Радослав?