Николай Теллалов: Царска заръка

— Нямаше кой знае какви ясни факти в тези публикации …

Георгиев изрази съгласието си с кимване.

— … но по някое време ги свързахме…

— Под „ние“ да разбирам…?

— Аз, Сашо, Павката.

— Продължете.

— … че може да има нещо общо с Радослав.

— И?

— И! И нищо. Ако се вярва на вестниците, Дичо трябва да е бил Рамбо. Или Терминатор…

Георгиев приветливо се ухили насреща.

— Не сте ли подценявали Радослав? Толкова ли е чудно приятелят ви да се прояви като същински екшън-герой?

— Естествено! Вярно, тренираше по малко, поддържа що-годе форма, но хич не е побойник или нещо такова…

Настъпи мимолетно мълчание.

— Вие сте убеден, че е жив.

Лъчезар не отговори. Надяваше се, че не гледа насмешливо.

— Интересно — каза насетне сътрудникът, — родителите му също не говорят за него в минало време, не са притеснени, както би било редно да се тревожат за един безследно изчезнал… Погаждаше ли се с тях Радослав?

— Категорично много добре.

— Бихте ли ми казали откъде е тази увереност и у вас?

— Просто интуиция.

Тънко и бегло се усмихна, сещайки се за някогашен спор с Радослав за шестото чувство.

— … Знаете ли, че родителите му са получили писмо от него?

Зако се размърда и взе да гаси фаса си недопушен.

— Не — рече, след като пална нова цигара. — И какво пише?

Сътрудникът го гледаше проницателно.

— Твърдят, че били загубили писмото. Как мислите, това не е ли странно?

— Случва се.

— … Ами… Споменахте, че е имал приятелка?

— Да — отвърна Лъчезар не без злорадство. — И тя също изчезна онова лято.

Георгиев сведе недоволен поглед към папката. Взе някакво листче и го подаде на Лъчезар.

— Това ли е тя?

С трепнала ръка Зако пое снимката. Беше поразмазана, явно увеличена от паспортен формат.

Отново надзърна в лицето на чудното момиче, представило се с още по-чудновато име. Колко лесно намираха общ език с нея! Очите й го пронизаха даже от снимката. Младият мъж въздъхна.

— Тя е, нали? — хищно подхвърли Георгиев. — Знаете ли как се казва?

— Верѐна.

— Другите й имена?

Лъчезар криво се усмихна и отвърна с оттенък на снизхождение:

— Не ми е работа да зная фамилията на Радославовата приятелка.

— А, да — като че се посмути онзи, — разбира се… Тя носеше ли очила?

— Не! — изненада се Зако.

— А лещи? Контактни лещи?

— Не съм забелязал.

— Аха… — Георгиев пак кръстоса пръсти, загледа ги, а после се наклони напред и натъртено, с приглушен глас попита: — А не забелязахте ли нещо странно у това момиче, господин Хисарски?

Зако сведе очи към снимката и ни в клин, ни в ръкав загадъчно се усмихна.

— Питам се — произнесе сътрудникът на НСС, след като не получи отговор, — нямате ли и вие някакво писмо от приятеля си, с което да се обяснява вашето спокойствие за съдбата му?

Отговорът отново бе странна усмивка с някаква подигравателна извивка в ъгълчетата на устните. Георгиев посърна… и слисан чу неприкрита ненавист и болка във въпроса на домакина:

— Защо ровите в една минала история, господине? Минаха почти две години… Къде бяхте по-рано?

Георгиев си тръгна почти с нищо. Зако подозираше, че сътрудникът го е на-мразил. Е, и той не го намираше за приятен. На сбогуване господинът от НСС го попита, не желае ли нещо да добави. Зако отрицателно завъртя глава.

— Не сте от приказливите — някак обидено-укорително подхвърли посетителят.

— Нямам какво да кажа — равнодушно сви рамене Лъчезар.

Сътрудникът остави визитка. На нея не пишеше нищо друго освен телефонен номер и името „Ясен Георгиев“. Лъчезар понечи да я изхвърли, но размисли и я сложи на бюрото.

Както и предвиждаше, навлезе отново в материята на превода чак на следващата сутрин. Негодуването му нямаше край. Той избра най-психеделичната музика, с която разполагаше, и се залепи за клавиатурата. Спря да пише едва когато вечерният здрач го накара да стане и да запали осветлението в стаята. Почувства се изцеден. Отиде в кухнята да измисли нещо за ядене и тутакси подир това се просна в кревата.

Ала щом в разгара на новия ден прегледа какво беше написал, Зако се разстрои. Всъщност мислите му постоянно бяха далеч от романа на Треванян и само се хлъзгаха по него. Излезе до супера. Купи хляб, кисело мляко, няколко пакета готова супа. Милостиво си добави кутия руска салата. И на връщане спря пред телефон-автомат.

Помнеше номера наизуст.

Плю встрани, което никак не бе типично поведение за него, и се прибра.