Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Избрала си тази фирма, тъй като я ръководи феминистка. Решила си, че ще разбера защо искаш дълги отпуски по майчинство.

Тиа не отвърна.

— Налучках ли?

— До известна степен.

— Но ти разбери: феминизмът не значи да помагаш на останалите жени. Целта му е да се създадат еднакви условия и за двата пола. Да предостави на жените избор, а не гаранции.

Тиа мълчеше.

— Ти избра майчинството. За този избор не бива да бъдеш наказвана. Но той не те прави и специална. Годините, прекарани в отпуск, са изгубени по отношение на кариерата ти. Излязла си от опашката. Не можеш да се прередиш, че да отидеш на предишното си място. Условията са еднакви за всички. Така че, ако някой мъж вземе отпуск за гледане на деца, те ще важат и за него. Разбираш ли?

Тиа направи неопределен жест.

— Казваш, че ти харесвал моят начин на работа — продължи Хестър.

— Да.

— Но аз избрах да нямам семейство. И това ли ти харесва?

— Мисля, че тук не може да става дума за харесване.

— Точно така. Същото важи и за избора, който ти си направила. Аз избрах кариерата. Да си остана на опашката. Така че като адвокат вече съм на най-предната линия. Но след работа не ми се полага да се прибера у дома при красавеца лекар, варосаната ограда и две цяло и четирите десети деца. Разбираш ли ме?

— Напълно.

— Прекрасно. — Ноздрите на Хестър се разшириха, а втренченият й поглед се засили с още една степен. — Така че, когато седиш в този кабинет — в моя кабинет, — мислите ти трябва да са изцяло за мен, как да ми се харесаш и да ми служиш вярно, а не какво ще готвиш за вечеря и дали синът ти не закъснява за тренировка по сокър. Схващаш ли?

Тиа понечи да възрази, но тонът й не оставяше много място за спор.

— Схващам.

— Добре.

Телефонът иззвъня. Хестър го вдигна.

— Какво? — Пауза. — Малоумник. Казах му да си мълчи. Хестър се извъртя на стола. Това бе сигнал за Тиа. Тя стана и излезе с неистовото желание грижите й да се свеждаха до дреболии като вечерята и тренировките по сокър.

Спря в коридора и извади мобифона си. Пъхна преписката под мишница и въпреки строгата забележка на Хестър, мисълта й се върна моментално на имейла в доклада на Е-СпайРайт.

Докладите им често бяха дълги — Адам сърфираше много, посещаваше ред сайтове и имаше куп „приятели“ в МайСпейс, Фейсбук и тям подобни интернет страници за контакти, — та разпечатките понякога бяха ненужно дълги. Бе започнала да ги преглежда съвсем бегло, сякаш от това нарушаването на личното пространство на Адам ставаше по-малко. Но ако трябваше да е честна със себе си, новите знания й идваха въз много.

Върна се бързо на бюрото си. Отгоре му се кипреше задължителната семейна снимка. Четиримата — Майк, Джил, Тиа и, естествено, Адам, в един от редките мигове, в които им бе дал аудиенция — на предната веранда. Усмивките им до една имаха вид на насилени, но снимката й носеше успокоение.

Измъкна доклада на Е-СпайРайт и намери имейла, който така я бе стреснал. Препрочете го. Същият си беше. Замисли се какво да прави, но осъзна, че няма правото на самостоятелно решение.

Тиа извади мобифона си и набра текста, след това избра номера на Майк и натисна ИЗПРАЩАНЕ.

Майк още не бе свалил кънките, когато получи текста.

— От Белезниците ли е? — полюбопитства Моу.

Моу бе вече без кънки. Съблекалнята, като всички хокейни съблекални, вонеше до въз бог. Проблемът идеше от потта, която попиваше по корите. Големият стоящ вентилатор се въртеше наляво-надясно. Не помагаше кой знае колко. Хокеистите не обръщаха внимание на вонята. Но външен човек като нищо можеше да припадне.

Майк видя, че е от номера на жена му.

— От нея е.

— Ей Богу, много те строява тая.

— Да, бе, даже с текстове. Строева до дупка.

Моу направи гримаса. Двамата с Майк бяха приятели още от „Дартмът“. И двамата бяха играли в хокейния отбор на колежа: Майк — голмайсторът на лявото крило, Моу — горилата в защита. Близо четвърт век след като бяха завършили — Майк вече хирург-трансплантатор, а Моу зает с някакви неясни дела за Централното разузнавателно управление — продължаваха да играят старите си роли.

Останалите играчи внимателно отлепяха корите си. Всички застаряваха, а хокеят си оставаше младежки спорт.

— Тя не знае ли, че сега ти е време за хокей?

— Знае.

— Тогава защо те безпокои?

— Става дума само за текст, Моу.

— Работиш до скапване цяла седмица в болницата — рече Моу с онази тънка усмивка, дето никога не знаеш дали се майтапи, или е сериозен. — Сега ти е времето за игра, свещено време. Досега трябваше да го е разбрала.