Харлан Коубън - Дръж се здраво

Моу бе присъствал през онзи студен зимен ден, когато Майк за пръв път видя Тиа. Всъщност пръв я видя Моу. Откриваха сезона на свой терен срещу „Йеил“. И двамата бяха предпоследна година студенти. Тиа седеше на трибуната. По време на загрявката — докато се пързаляха в кръг и разпускаха — Моу го ръгна с лакът, кимна по посока на Тиа и каза:

— Хубав пълнеж на пуловера.

Всичко започна оттам.

Моу си имаше теория, че всички жени се пускат или на Майк, или — да кажем — на него. За Моу бяха онези, които си падаха по лоши момчета, а за Майк — момичетата, които в бебешки сините му очи съзираха домашно огнище. Та през третата третина, когато „Дартмът“ водеше с няколко гола, Моу предизвика сбиване и яко намлати един от „Йеил“. Докато го тряскаше с юмруци, обърна се и намигна на Тиа, да й види реакцията.

Реферите ги разтърваха. На път към наказателната скамейка Моу се приведе към Майк и му рече:

— Твоя е.

Пророчески думи. След мача се срещнаха на едно парти. Тиа бе дошла с някакъв абсолвент, но той не я привличаше. Говориха за миналото си. От самото начало Майк й каза, че е решил да стане лекар, а тя го попита кога за пръв път е разбрал това.

— Май винаги съм го знаел — отвърна той.

Тиа обаче отказваше да приеме такъв отговор. Започна да рови упорито — в типичен неин стил, както му предстоеше скоро да научи. В крайна сметка той изненада и себе си, като й разказа как, докато бил болнаво дете, докторите станали герои в очите му. Тя го слушаше, както никой друг не го бе слушал дотогава, пък и след това. Не започнаха, а но скоро се втурнаха във връзката си. Хранеха се заедно в столовата. Нощем учеха заедно. Майк идваше при нея в библиотеката с вино и свещи.

— Имаш ли нещо против да прочета какво ми пише все пак? — попита Майк.

— Абсолютна досада е.

— Кажи го и ще ти олекне, Моу. Не се притеснявай.

— Щеше ли да ти праща текстове, ако беше на черква, например?

— Тиа ли? Като нищо.

— Хубаво, чети си го. После й пиши, че отиваме на бар с мацки с огромни цици.

— Окей, щом искаш, непременно ще й го пиша. Майк натисна клавиша и прочете съобщението й:

ТРЯБВА ДА ПОГОВОРИМ. ОТКРИХ НЕЩО В КОМПЮТЪРНИЯ ДОКЛАД. ПРИБИРАЙ СЕ ВЕДНАГА.

Моу забеляза, че лицето на приятеля му се промени.

— Какво има?

— А, нищо.

— Добре, значи отиваме в бара с циците.

— Изобщо не съм се съгласявал да ходя на бар с цици тази вечер.

— Ти да не си от ония женчовци, дето предпочитат да му викат „клуб за джентълмени“?

— Както и да е, не мога.

— Вика те да се прибираш ли?

— Имаме си проблем.

— Какъв?

На Моу думата „лично“ му бе непозната.

— С Адам — отвърна Майк.

— С моя кръщелник? Какво?

— Не ти е кръщелник.

А Моу не му бе кръстник, защото Тиа не се бе съгласила. Това обаче не пречеше на Моу да си въобразява. На кръщенето Моу действително бе минал напред и застанал до брата на Тиа, истинския кръстник. Моу го беше убил с поглед. А братът на Тиа не каза и дума.

— Та какъв е проблемът?

— Още не знам.

— Тиа го обгражда с прекалено много грижи. Нали знаеш.

Майк мълчеше, но накрая промълви:

— Адам напусна хокейния отбор.

— Не думай! — Моу го изгледа с такъв ужас, сякаш Майк бе съобщил, че синът му боготвори сатаната или се сношава с животни.

Майк разхлаби връзките и събу кънките.

— И защо си траеш досега? — запита Моу.

Майк се пресегна за предпазителите на кънките. Откачи нагръдника. Няколко души минаха и се сбогуваха с него. Повечето гледаха да заобикалят Моу, дори и извън ледената площадка.

— Аз те докарах тук — каза Моу.

— Е, и?

— Твоята кола остана в болницата. Ще загубим време, ако те върна дотам. Ще те закарам направо у вас.

— Не е удобно.

— Толкова по-зле за теб. Искам да видя кръщелника си. И да разбера къде, по дяволите, сте объркали нещата.

Когато Моу сви по тяхната улица, Майк видя съседката им Сюзън Лоримън. Правеше се, че чопли нещо из двора — плеви или сади, или нещо от сорта, — но на Майк тези номера не минаваха. Свърнаха по алеята към гаража. Моу изгледа коленичилата съседка.

— Мале, какво дупе!

— Май и мъжът й е на същото мнение.

Сюзън Лоримън се изправи. Моу продължаваше да я наблюдава.

— Да, ама мъжът й е гъз.

— Какво те кара да мислиш така?

— Ония коли — посочи Моу с брадата си.

На алеята към гаража им бе паркиран мачо-автомобилът му — червен корвет с форсиран двигател. Другата му кола бе гарвановочерно БМВ 550, а Сюзън караше сив додж комби.