Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Съвсем не искам да кажа това. Но помисли си само. Това е най-нова техника. На нея той записва своите тайни мисли и чувства. Ти щеше ли навремето да искаш родителите ти да знаят всички тези неща за теб?

— Днешният свят е различен.

— Много ли си сигурна?

— Какво лошо има? Та ние сме родителите му. Желаем му единствено доброто.

Майк пак поклати глава:

— Не ти трябва да знаеш всички нечии мисли. Има неща, които трябва да останат неприкосновени.

Тя отдръпна ръката си.

— Искаш да кажеш — да са си тайни?

— Да.

— И че всеки има право на свои тайни?

— А как иначе?

Тя го изгледа някак си особено, което никак не му се по-нрави.

— И ти ли си имаш тайни?

— Нямах това предвид.

— Криеш ли нещо от мен? — пак се заинтересува Тиа.

— Нищо. Но, от друга страна, не желая да знаеш всички мои мисли.

— Нито пък ти — моите.

И двамата спряха на тази граница, докато накрая тя отстъпи.

— Но ако трябва да избирам между опазването на сина ми и правото му на личен живот — каза Тиа, — ще избера да го пазя.

Дебатът им — Майк не желаеше да го определи като разправия — продължи близо месец. Майк направи няколко опита да прикотка сина им. Покани го да ходят до мола, до залата за електронни игри, та дори на концерти. Но Адам отказваше. Запиляваше се извън къщи до никое време — по дяволите с вечерния час. Спря да слиза за вечеря. Бележките му се влошиха. Успяха да го заведат на психотерапевт. Той бе на мнение, че вероятно става дума за депресия и предложи да опита с лекарства, но преди това пожела да види Адам още веднъж. Адам категорично отказа.

Когато поставиха ребром въпроса за второ посещение, Адам избяга от къщи за два дни. Отказваше да се обади на мобилния си телефон. Майк и Тиа пощуряха. Накрая се окача, че се бил скрил при някакъв приятел.

— Губим го — продължаваше да настоява Тиа.

А Майк пак нищо не каза.

— В крайна сметка ние сме само обслужващ персонал, Майк. Притежаваме ги за известно време, след което те заживяват своя си живот. Единственото ми желание е той да е жив и здрав, докато ни напусне. След това всичко ще е в собствените му ръце.

Майк кимна:

— Добре тогава.

— Сигурен ли си? — попита тя.

— Ни най-малко.

— И аз. Но все Спенсър Хил ми е в ума.

Той кимна отново.

— Майк?

Погледна я. Тя му отправи онази крива усмивка, която помнеше от един студен есенен ден в „Дартмът“. Тогава усмивката й се бе забила като тирбушон в сърцето му и бе останала там.

— Обичам те — рече тя.

— И аз.

Така скрепиха уговорката да шпионират най-голямото си дете.

В началото нямаше съобщения по месинджъра или имейли, които да ги разтревожат или да им подскажат нещо. Но на третия понеделник настъпи коренна промяна.

Интеркомът в малкия офис на Тиа избръмча. Рязък глас изрече:

— В офиса ми. Веднага.

Беше Хестър Кримстайн, голямата шефка на адвокатската кантора. Хестър винаги призоваваше подчинените си по интеркома сама, без да прибягва до секретарката си. И неизменно звучеше леко ядосана, сякаш си длъжен да знаеш, че й трябваш и как така не си се явил още, ами й губиш времето да те вика по интеркома.

Тиа се бе върнала на работа като адвокат в „Бъртън и Кримстайн“ преди шест месеца. Бъртън бе починал преди много години. Кримстайн — прославената и страшна юристка Хестър Бърнстайн — бе напълно жива и на командния пулт. Радваше се на международна известност като спец по всички криминални въпроси и дори водеше собствено риалити предаване по телевизията с находчивото заглавие „Кримстайн он крайм“.

Кримстайн се озъби — винаги звучеше озъбено — по интеркома:

— Тиа?

— Идвам моментално.

Напъха доклада от Е-СпайРайт в горното чекмедже и се запъти по коридора между остъклените офиси от едната страна: слънчевите — за старшите партньори във фирмата — и задушните преградени кабинки от другата. В „Бъртън енд Кримстайн“ царуваше тотална кастова система с едноличен ръководител. Вярно, имаше и старши съдружници, но Хестър Кримстайн не позволяваше никому да добави името си към фирмената табела.

Стигна до просторния ъглов кабинет. Секретарката на Хестър само леко вдигна глава, докато минаваше покрай нея. Вратата на Хестър бе отворена. Както почти винаги. Тиа се спря и почука на стената до вратата.

Хестър крачеше напред-назад. Бе дребна жена, но не изглеждаше такава. Видът й по-скоро бе набит, мощен и в определена степен застрашителен. Тя дори не крачеше, помисли си Тиа, а сякаш дебнеше. Излъчваше енергия, чувство за пласт.