Харлан Коубън - Дръж се здраво

За Тиа обаче ударът се бе оказал още по-болезнен.

— Губим го — бе казала тя.

Майк не беше съвсем убеден. Адам бе преживял страхотна трагедия — един от приятелите му се беше самоубил и сега явно изживяваше безсилния си младежки гняв. Бе станал затворен и мълчалив. Прекарваше цялото си свободно време в стаята, най-вече над проклетия компютър; играеше на разни фантасмагорични игри или си пишеше по месинджъра с бог знае кого. Нима повечето тийнейджъри не правят същото? Почти не разговаряше с тях двамата, на въпросите им отговаряше рядко, и то със сумтене. Но нима и това е чак толкова извън рамките на нормалното?

Идеята да го следят дойде от нея. Тиа работеше като адвокат по криминални дела към манхатънската кантора „Бъртън енд Кримстайн“. По едно от тях, за пране на пари, бе попаднала на някой си Пейл Хейли. Федералното бюро за разследване го беше сбарало благодарение на това, че бе следило кореспонденцията му по интернет.

Брет инсталаторът бе техничарят в кантората на Тиа. Сега Майк гледаше мръсните му нокти. Докосваха клавиатурата на Адам. И тази мисъл не му даваше покой. Тоя с отвратителните нокти се намираше в стаята на сина им и се гавреше с най-скъпата му вещ.

— Само една секунда още — рече Брет.

Майк бе влизал в сайта на Е-СпайРайт и надписът, с който привличаха потенциалните си клиенти, се бе набил в очите му:

ИМАТ ЛИ ПЕДОФИЛИ ДОСТЪП ДО ДЕЦАТА ВИ? ПОДЧИНЕНИТЕ ВИ КРАДАТ ЛИ ОТ ВАС?

А отдолу, с още по-големи и по-черни букви — аргументът, който окончателно бе убедил Тиа:

ВАШЕ ПРАВО Е ДА ЗНАЕТЕ!

На сайта имаше и похвални отзиви от бивши клиенти:

Програмата ви спаси дъщеря ми от моя родителски кошмар — сексуален маниак! Благодаря ви, Е-СпайРайт! Боб от Денвър, Колорадо.

Без вашия софтуер нямаше да разбера, че служителят, на когото имах най-голямо доверие, краде от офиса! Кевин от Бостън, Масачузетс.

В началото Майк се бе запънал.

— Става дума за собствения ни син — упорстваше Тиа.

— Много добре знам. Не смяташ ли, че това ми е пределно ясно?

— Не те ли е грижа?

— Как да не ме е. Но…

— Какво „но“? Нали сме му родители. — И сякаш четеше на глас от рекламата, добави: — Наше право е да знаем.

— Това дава ли ни право да се месим в личния му живот?

— Нали става дума да го защитим? Естествено. Нали е наш син.

Майк поклати глава.

— Не само имаме това право — приближи се Тиа към него.

— Длъжни сме дори.

— Твоите родители знаеха ли за всичко, което правиш?

— Не.

— А за всичко, което мислиш? За всеки разговор с приятел?

— Не.

— Именно това имам предвид.

— А защо не помислиш за родителите на Спенсър Хил? — контрира го тя.

От удара й онемя. Погледите им се срещнаха.

А тя продължи:

— Ако можеха да върнат всичко назад, ако Спенсър можеше да е отново с Бетси и Рон…

— Не ми говори така, Тиа.

— Не, чуй ме. Ако можеха да повторят, ако Спенсър бе жив, не смяташ ли, че щяха да следят по-внимателно какво прави?

Спенсър Хил, съученикът на Адам, се бе самоубил четири месеца по-рано. Естествено, Адам и съучениците му бяха покрусени. Майк напомни този факт на Тиа.

— Не смяташ ли, че именно това обяснява поведението на Адам?

— Кое? Самоубийството на Спенсър ли?

— Ами, да.

— До известна степен. Но не помниш ли, че той още преди това бе започнал да се променя. То само ускори нещата.

— Но ако му оставим по-голяма свобода…

— Изключено — отвърна Тиа с нетърпящ възражения тон. — Поведението на Адам може да е по-разбираемо в светлината на трагедията, но от това то не става по-малко опасно. Напротив.

Майк се замисли.

— Би следвало да му кажем.

— Какво?

— Да го предупредим, че ще следим поведението му онлайн.

— Какъв смисъл има тогава? — отвърна тя с гримаса.

— Ами, да знае, че е под наблюдение.

— Това не ти е като да те следва полицай, та да не превишаваш скоростта.

— Напротив, абсолютно същото е.

— Той просто ще продължи да прави онова, което иска, само че от дома на някой свой приятел или интернет кафе.

— Е, и? Според мен трябва да знае. Адам доверява на компютъра най-интимните си мисли.

Тиа направи крачка напред и постави ръка на гърдите му, И сега, след всичките тези години, допирът й му въздействаше.

— Закъсал е, Майк — рече. — Нима не виждаш? Синът ни е закъсал. Може да пие, или да се друса, или бог знае какво. Престани да заравяш глава в пясъка.

— Никъде не я заравям.

Гласът й бе станал почти умолителен:

— Търсиш лесния изход. На какво всъщност се надяваш: че Адам просто ще го израсте ли?