Харлан Коубън - Дръж се здраво

Сламенокоска изглежда наистина се заинтригува:

— Как така?

— Ами, помисли си. Според всички тези дарвинисти, ние от какво сме произлезли?

— От приматите.

— Точно така: някакви си там маймуни. Та Каин, значи, е пропъден и се скита сам-самичък по прекрасната ни планета. Следиш ли ми мисълта?

Мустакът потупа Мариан по ръката, да е сигурен, че тя го слуша. Тя бавно се извърна към него. Махни тоя порно мустак, мина й през ума, и може и да ми харесаш. В крайна сметка само вдигна рамене:

— Следя я.

— Чудесно. — Усмихна се оня и повдигна вежда. — А Каин е мъж, нали?

— Така е — направи опит да се върне в разговора Сламенокоска.

— С нормални мъжки пориви, нали?

— Нали.

— Та скита си той насам-натам и усеща как го перва хормонът. Естественият нагон. И както минава един ден през някаква гора — нова усмивка, ново потупване на мустака, — Каин среща една привлекателна маймуна. Или горила. Или орангутанка.

— Ама ти на сериозно ли? — измери го с поглед Мариан.

— Абсолютно. Представи си само. Каин среща нещо от семейството на маймуните. Те са най-близки до човека, нали така? Пуска се на една от женските и става знаеш какво. — Събра безшумно дланите на двете си ръце, в случай, че не го бе разбрала. — От което приматката забременява.

— Ама че гадост — рече Сламенокоска.

Мариан направи опит да се върне към питието си, но мъжът отново я потупа по ръката.

— Не схващаш ли колко е логично? Приматката ражда полумаймуна-получовек. Прилича по-скоро на маймуна, но с течение на времето човешкото надделява. Чат ли си? Воала! Еволюция и креационизъм в едно цяло.

Усмихна се, сякаш очакваше да му връчат златна звезда.

— Момент. Тука нещо не ми се връзва — каза Мариан.

— Значи Бог е против кръвосмешението, но не и против сношенията с животни?

Мустакатият я потупа покровителствено по рамото.

— Мъча се просто да ти обясня защо страдат от липса на въображение всички ония умници с дипломи по разните му там науки, които смятат, че религията е несъвместима с науката. Точно тук е проблемът. Учените само гледат през микроскопите. Религиозните само четат напечатаните думи. Многото дървета им пречат да видят гората.

— Коя гора? — попита Мариан. — Оная с привлекателната маймуна ли?

И това някак си промени цялата атмосфера. Или поне така й се стори на Мариан. Мустакът млъкна и я изгледа втренчено за един дълъг миг. На Мариан й стана кофти. Имаше нещо необичайно — нещо гнило в цялата работа. Очите му бяха черни — някакви безжизнени стъклени топчета, напъхани както дойде в лицето му. Той примига, след това се доближи към нея.

Изучаваше я.

— Тпру-у-у! Чакай. Ти, малката, да не би да плачеш?

Мариан се извърна към сламенокосата. И тя се бе втренчила в нея.

— Щото очите ти са зачервени — продължи онзи. — Не ща да любопитствам, ама сигурна ли си, че си Окей?

— Добре съм — отвърна Мариан. Стори й се, че май вече заваля думите. — Просто искам да си пия пиенето на спокойствие.

— Ама, моля ти се — вдигна ръце онзи. — Ни най-малко не желая да те безпокоя.

Мариан не отместваше очи от чашата. Очакваше да съзре с периферното си зрение някакво движение. Нищо не стана. Мъжът с мустака не помръдна.

Отпи нова, яка глътка. Барманът отнесе нечия празна чаша с привичното движение на човек, който е правил това цял живот. Нямаше да се изненада, ако беше плюнал вътре, като в някой стар уестърн. Заведението бе полутъмно. Задължителното тъмно и неласкаещо огледало зад бара ти позволяваше да проучваш останалите клиенти в опушената и поради това разкрасяваща светлина.

Мариан огледа отражението на мустакатия.

Той срещна погледа й и го задържа. Мрачните му очи в огледалото я приковаха и не й даваха да мръдне.

Втренченият му поглед постепенно премина в усмивка и тя усети тръпки по врата си. Въздъхна с облекчение, когато той се извърна и си тръгна.

Тръсна глава. Каин — продължител на рода с маймуна. Що пък не, бе, пич.

Посегна към чашата. Ръката й трепереше. Идиотската теория й бе поотвлякла вниманието от лошото, макар и за кратко.

Замисли се за онова, което беше направила. Нима наистина идеята й се бе сторила добра? Беше ли обмислила всичко — цената, която щеше лично да плати, последствията за другите, променените завинаги съдби?

Май не.

Бе страдала. Бе жертва на несправедливост. Изпитала бе сляпа ярост — изгарящото примитивно желание да си отмъсти. Но в никакъв случай онуй библейското (добре де, по дяволите — еволюционното) „око за око“. Как точно да опише стореното?