Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Какво им е?

— Негови ли са?

— Да.

— Познавам едно маце — рече Моу. — Най-страхотното гадже, което си виждал. Хиспаник ли е, латино ли е, не мога точно да ти кажа. Участваше в мачове по професионална борба под името Покахонтас — абе, от ония секси парчета, дето ги пускаха навремето сутрин по единайсети канал?

— Сещам се.

— Та тая Покахонтас си имаше специален номер. Щом някой от тия типове се приближал с мачо-колата си, надуел двигателя и се мъчел да я убие с поглед, знаеш ли к’во му викала?

Майк поклати глава.

— „Жалко за пишката ти.“

Майк нямаше как да не се засмее.

— „Жалко за пишката ти.“ Представяш ли си? Нали е страхотно?

— Ами да, направо убийствено — призна Майк.

— Трудно се отговаря на такъв лаф.

— Вярно.

— Та за съседката ти: мъжът й има две такива коли, нали? Как си го обясняваш?

Сюзън Лоримън ги огледа. Видът й винаги действаше възбуждащо на Майк — върховното маце на квартала, или както тийнейджърите се изразяваха — MILF 1 1 От англ. mother Id like to fuck — мамче, което бих изчукал. — Б.пр. , макар подобни просташки съкращения да не бяха много по вкуса му. Не че Майк щеше нещо да предприеме, но щом си жив, такива гледки не са за изпускане. Сюзън имаше дълга черна, та чак синя коса и през лятото винаги я носеше на опашка, която се спускаше по гръбнака й, с високо изрязани шорти, модни слънчеви очила и многозначителна усмивка върху палавите й устни.

Докато децата им бяха по-малки, често се засичаха с Майк на детската площадка в „Мейпъл парк“. Това нищо не значеше, но му бе приятно да я наблюдава. Познаваше един татко, който умишлено бе избрал синът й да е съотборник на неговия в детския бейзболен отбор, та да е сигурен, че Сюзън Лоримън ще идва на мачовете им.

Днес тъмните очила липсваха. Усмивката й бе напрегната.

— Дяволски тъжна ми се чини — рече Моу.

— И на мен. Слушай, изчакай ме за минутка, Окей?

Моу щеше да изръси някаква шега, но нещо в изражението на жената го възпря.

— Окей — отвърна. — Разбира се.

Майк се приближи. Сюзън се опита да задържи усмивката, но бръчките започваха да я издават.

— Здрасти — каза й.

— Здравей, Майк.

Ясно му бе защо е навън и се преструва, че плеви. Не я накара да чака.

— Хистологичната проба на Лукас ще е готова едва утре сутринта.

— Окей — преглътна тя и закима забързано.

На Майк му се прищя да протегне ръка и да я пипне. В лекарския кабинет вероятно щеше да го стори. Част от докторския репертоар. Но тук нямаше да мине. Вместо това използва една заучена фраза:

— С доктор Голдфарб ще направим всичко възможно.

— Знам, Майк.

Лукас, десетгодишният й син, страдаше от огнищна сегментна гломерулосклероза — ОСГС — и не можеха повече да отлагат трансплантацията на бъбрек. Майк бе един от водещите бъбречни трансплантатори в страната, но бе предал случая на партньорката си Айлийн Голдфарб. Тя завеждаше клиниката за трансплантации към болницата „Ню Йорк презвитериън“ и за Майк бе най-добрият хирург, който познаваше.

С хора като Сюзън си имаха работа ежедневно. Знаеше и насън приказките, че трябва да отделя професионалния живот от личния, но смъртните случаи не преставаха да го ядат отвътре. Мъртвите отказваха да го оставят на мира. Ръчкаха го нощем. Сочеха го с пръст. Побъркваха го. Смъртта никога не е добре дошла, никога не е приемлива. Смъртта бе неговият враг — едно постоянно оскърбление — и проклет да е, ако изпуснеше хлапето на тая кучка.

Случаят с Лукас Лоримън, разбира се, имаше и допълнителен, силно личен аспект. Именно заради това бе отстъпил по-предната позиция на Айлийн. Майк познаваше Лукас. Момчето беше с вид на отличник — прекалено възпитано, от което си патеше — в комплект с очилата, които все му се смъкваха по носа, и щръкналите коси, които сигурно биха се снишили единствено при вида на насочена към тях пушка. Лукас обожаваше всички спортове, но не ставаше за нито един. Когато Майк биеше шайби на Адам на алеята, Лукас обикновено идваше наблизо да ги гледа. Майк му предлагаше стик, но Лукас отказваше да го вземе. Усетил още от ранно детство, че няма да му се случи да стане играч, Лукас предпочиташе да се прави на коментатор: „Шайбата е у доктор Бай. Той финтира наляво. Удар между краката на вратаря! И страхотна реакция от страна на Адам Бай!“

Сега Майк пак си представи как симпатичното хлапе намества очилата на носа си и си рече: Господ да ме убие, ако го изпусна да умре.

— Как спиш? — попита Майк.