Харлан Коубън - Дръж се здраво

Сюзън Лоримън сви рамене.

— Искаш ли да ти предпиша нещо за сън?

— Данте не вярва в такива работи.

Данте Лоримън беше съпругът й. Майк не бе признал пред Моу, че оценката му беше право в десетката — Данте беше истински гъз. На вид беше Окей, но ти стигаше да видиш как присвива очи. Носеха се слухове за връзки с мафията, но вероятно почиваха единствено на външността му — зализаната назад коса, тениските без ръкав, силната миризма на одеколон и дебелите златни ланци. Тиа се кефеше, като го види — „Е, поне малко разнообразие сред това море от подстрижки“, — но на Майк все му се струваше, че усеща някакъв фалш, мачизма на човек, който искаше да е като останалите, но усещаше, че това не му се удава.

— Искаш ли аз да поговоря с него? — попита Майк.

Тя поклати глава.

— Вие ползвате аптеката „Дръг ейд“ на Мейпъл авеню, нали?

— Да.

— Ще им предам рецептата по телефона. Можеш да си ги вземеш, когато ти е удобно.

— Благодаря ти, Майк.

— До утре сутрин.

Майк се върна при колата. Моу го чакаше със скръстени на гърдите ръце. Беше сложил черните очила и се правеше на пич.

— Пациентка ли ти е?

Майк го подмина. Не обсъждаше пациентите си. И Моу го знаеше.

Спря пред дома си и му хвърли бегъл поглед. Защо, мина му през ума, къщите изглеждат толкова крехки, колкото и пациентите му? Като погледнеш и наляво, и надясно — и от двете страни на улицата къщите бяха именно такива: пълни със семейни двойки, които бяха пристигнали с кола отнякъде си, бяха застанали на моравата, огледали сградата и решили: „Да, именно тук ще прекарам живота си, ще си отгледам децата и ще се боря за опазването на нашите надежди и мечти. Точно тук. В тази сграда-кувьоз.“

Отвори вратата.

— Ехо-о-о!

— Тати! Чичо Моу!

Джил, единайсетгодишната му принцеса, взе завоя на скорост. Ухилена бе до ушите. Сърцето на Майк се стопли мигновената общочовешка реакция. При такава дъщерна усмивка, колкото и да е изпаднал бащата, моментално се чувства като крал.

— Здравей, слънце.

Джил го прегърна, после с плавно движение се извърна и прегърна и Моу — печен политик сред тълпа избиратели. Зад нея, почти скрита от страх, надничаше приятелката и Ясмин.

— Здрасти, Ясмин — каза Майк.

Косата на Ясмин висеше пред лицето й като някакъв воал. Гласчето й едва се чу:

— Здравей, доктор Бай.

— Вие, момичета, не трябваше ли да сте на урок по балет?

— Тати! — Пошепна Джил и му хвърли такъв пълен с упрек поглед, какъвто едно единайсетгодишно дете не би трябвало да смее да хвърли на баща си.

Майк се усети. Ясмин бе престанала да ходи на балет. Всъщност бе престанала да се занимава с каквото и да е. Учителят им, мистър Луистън, поначало добър човек, който не жалеше усилия да поддържа интереса на децата към уроците, бе направил преди време някаква неуместна забележка за космите по лицето на Ясмин. Подробностите му убягваха. Помнеше само, че Луистън се бе извинил незабавно, но това не бе изтрило обидата у бъдещата тийнейджърка. Съучениците й бяха започнали да я наричат „XY“, като хромозомите, или само „Y“, което според тях било съкратено от Yasmin, но всъщност си бе най-обикновена подигравка.

Както знаем, децата се отличават с жестокостта си.

Джил не бе изоставила приятелката си. Напротив, полагаше още по-големи усилия тя да не се чувства изолирана и Майк и Тиа се гордееха с поведението на дъщеря си. Ясмин бе престанала да ходи на балет, но Джил продължаваше да обожава уроците. В интерес на истината, тя май обожаваше всичко, с което се занимаваше, и влагаше толкова енергия и ентусиазъм в действията си, че действаше заразително на всички около себе си. Природата или средата? Две деца — Адам и Джил, — отгледани от едни и същи родители, но с коренно противоположни характери.

Както винаги, природата побеждаваше.

Джил се пресегна зад гърба си и сграбчи ръката на Ясмин.

— Ела.

Ясмин я последва.

— Довиждане, тати. Довиждане, чичо Моу.

— Довиждане, сладурано — отвърна й Моу.

— Къде отивате вие двете? — запита Майк.

— Мама каза да вървим навън. Ще караме колело.

— Не забравяйте да си сложите каските.

Джил извъртя отчаяно, но добродушно очите си. След минута от кухнята излезе Тиа и се понамръщи, когато видя Моу.

— Какво става тук?

Моу отвърна:

— Научих, че шпионирате сина си. Хубава работа.

Погледът, който Тиа хвърли на Майк, направо му опърли кожата. Майк само вдигна рамене. Моу и Тиа сякаш танцуваха заедно някакъв безкраен танц — външно враждебни един към друг, но готови да убият човек заради другия, ако бяха на фронта.