Харлан Коубън - Дръж се здраво

СиДжей8115: ок ли си?

ХокейАдам1117: все пак мисля, че трябва да кажем нещо.

СиДжей8115: отдавна беше, трай си и всичко ще е наред.

Според лога бе изминала цяла минута, без да пишат нищо.

СиДжей8115: там ли си още?

ХокейАдам1117: да.

СиДжей8115: всичко ок?

ХокейАдам1117: вс. ок.

СиДжей8115: добре, до петък.

Край на чата.

— „Трай си и всичко ще е наред“ — повтори Майк.

— Точно така.

— Имаш ли представа какво може да значи? — запита я.

— Ни най-малко.

— Може да е нещо във връзка с училището. Например да са видели някой да преписва на контролно или нещо от този род.

— Възможно е.

— А може и нищо да не значи. Или да е част от онези приключенски игри, дето ги играят онлайн.

— Възможно е — повтори Тиа, явно неубедена.

— Кой е този СиДжей8115? — попита Майк.

Тя поклати глава:

— Досега не съм виждала Адам да чати с него.

— Или с нея.

— Точно така — или с нея.

— „До петък“. Значи СиДжей8115 ще бъде на партито на Хъф. Това помага ли ни с нещо?

— Не виждам с какво.

— Дали пък да не го питаме?

Тиа пак поклати глава:

— Не ти ли се струва доста мъгляво?

— Точно така — съгласи се Майк. — Иначе неминуемо ще се издадем, че го шпионираме.

Останаха на местата си. Майк пак го прочете. Думите си бяха все същите.

— Майк?

— Слушам те.

— За какво трябва да си трае Адам, та всичко да е наред?

Наш, прибрал буйния мустак в джоба, седеше на пътническата седалка в микробуса. Пиетра, свалила сламенорусата перука, бе на волана.

В дясната ръка Наш държеше Марианиния мобифон — блекбъри пърл. С него можеше да се пращат имейли, да се снима, да се гледа видео, да се тества, да се синхронизира календарът и адресната книга с домашен компютър, дори да се водят телефонни разговори.

Наш натисна един клавиш. Екранът светна. Появи се снимка на Марианината дъщеря. Задържа за миг погледа си върху нея. Жалка работа, мина му през ума. Кликна на иконката за влизане в имейл режим, намери имейл адреса, който му трябваше, и започна да пише:

Привет. Заминавам за няколко седмици за Лос Анджелис. Ще се обадя щом се върна.

Отдолу написа името на Мариан, изкопира текста и го пейстна в два други имейла. След това натисна клавиша за изпращане. Онези, които познаваха Мариан, нямаше да си дадат зор да я търсят. От онова, което бе усетил Наш, методът й на действие бе точно такъв — изчезваше, после пак се появяваше.

Но този път… е, този път поне изчезването щеше да се състои.

Пиетра бе пуснала дрогата в питието на Мариан докато Наш я забаламосваше с теорията си за Каин и маймуната. След като я вкараха в микробуса, Наш й беше хвърлил един бой. Би я силно и продължително. От началото я биеше, за да й причини болка. Искаше да я накара да говори. Когато се убеди, че му е казала всичко, което знае, започна да я бие, за да я убие. Търпение не му липсваше. На лицето си човек има четиринайсет неподвижни кости. Постара се да счупи и вкара навътре колкото се може повече от тях.

Нанасяше юмручните си удари с почти хирургическа точност. Целта на някои удари е да неутрализират противника — да му отнемат желанието за съпротива. Други имат за цел да му причинят ужасна болка. Трети — да го съсипят физически. Наш ги владееше до един. Умееше да пази кокалчетата и китките си, дори когато използваше максимална физическа сила; знаеше как да свие пръстите в юмрук така, че да не се самонарани; как да нанася ефективни саблени удари с ръба на дланта.

Точно преди Мариан да умре, когато започна да хърка от насъбралата се в гърлото й кръв, Наш направи онова, което винаги правеше в подобни ситуации. Спря, за да се убеди, че тя все още е в съзнание. Накара я да го погледне, прикова погледа й и видя изписания в очите й ужас:

— Мариан?

Искаше да привлече вниманието й. Успя. Тогава й пошепна последните думи, които някога щеше да чуе:

— Предай, ако обичаш, на Касандра, че ми липсва.

И чак тогава най-после я остави да умре.

Бусът бе краден. Номерата му бяха подменени. Наш се промуши на задната седалка. Напъха голяма носна кърпа в ръката на Мариан и натисна пръстите й около нея. Разряза дрехите й с бръснач. Когато остана гола, извади чисти дрехи от пазарска торба. Макар и трудно, но успя да й ги облече. Розовото горнище бе прекалено тясно, но именно това бе идеята. Кожената поличка пък беше невероятно къса.

Избрала ги бе Пиетра.

С Мариан бяха тръгнали от бара в Тийнек, Ню Джърси. Вече се намираха в Нюарк, в бордеите на Пети район, известен с уличните си проститутки и убийства. Именно за такава трябваше да я сметнат — още една пребита курва. Убийствата на глава от населението в Нюарк са три пъти повече, отколкото в близкия Ню Йорк Сити. Наш я бе млатил яко и бе избил повечето й зъби. Но не всичките. Ако липсваха до един, щеше да е прекалено явно, че е искал да скрие самоличността й.