Харлан Коубън - Дръж се здраво

Затова й остави няколко. Но да я търсят по зъболекарските картони — ако изобщо намереха улики, които да ги подтикнат в тази насока — щеше да е трудоемко и да отнеме сума ти време.

Наш отново си залепи мустака, а Пиетра нахлузи перуката. Предпазната им мярка май бе излишна. Наоколо нямаше жива душа. Изхвърлиха тялото в голяма боклукчийска кофа. Отгоре Наш огледа трупа на Мариан.

Мисълта му се върна на Касандра. Сърцето му думкаше, но и му даваше сила.

— Наш? — обади се Пиетра.

Усмихна й се леко и се върна в буса. Пиетра включи на скорост и изчезнаха.

Майк застана пред вратата на Адам, пое дълбоко въздух и я отвори.

Адам, облечен в стил „черен готик“, се извърна рязко:

— Не си ли чувал за почукване?

— У дома си съм.

— Но стаята си е моя.

— Така ли? И колко плати за нея?

Ядоса се на собствените си думи още щом ги изрече. Типичен родителски гаф. Детето се изсмива и се самоизключва от разговора. Самият той реагираше така на неговите години. Но защо постъпваме по този начин? Защо — след като сме се клели, че няма да повторим грешките на предходното поколение — неизменно правим именно това?

Адам вече бе чукнал на клавиша за затъмняване на екрана. Не искаше баща му да знае по какви сайтове сърфира. Щото ако научеше…

— Имам една хубава новина — каза Майк.

Адам се извърна към него. Скръсти ръце и се опита да изглежда намусен, но не се получи. Момчето беше едро — вече бе надминало баща си, — а Майк знаеше, че бе и кораво. На хокейната врата бе безстрашен. Не чакаше защитниците да го бранят. Влезеше ли някой във вратарското му поле, Адам моментално го изтикваше.

— Каква? — попита Адам.

— Моу ни уреди места в ложа за мача на „Рейнджърс“ срещу „Флайърс“.

Лицето му не потрепна:

— За кога?

— Утре вечер. Мама заминава за Бостън да снема някакви показания. Моу ще ни вземе в шест.

— Вземи Джил.

— Тя ще остане да преспи у Ясмин.

— Оставяте я за цяла нощ в XY?

— Не я наричай така. Обидно е.

Адам сви рамене:

— Как кажеш.

„Как кажеш“ — отколешният велик тийнейджърски отговор.

— Така че ела си у дома след училище и ще мина да те взема.

— Няма да мога да дойда.

Майк огледа стаята. Изглеждаше някак си различна в сравнение с оня ден, в който се бяха вмъкнали заедно с татуирания Брет с отвратителните нокти. Споменът за мръсните нокти на Брет върху клавиатурата отново го подразни. Не беше редно да го следят. От друга страна, как иначе щяха да знаят, че Адам ще ходи на парти с пиене, а евентуално и с наркотици? Така че шпионирането се бе оказало полезно. Да, но и Майк беше участвал в едно-две подобни партита, докато още бе непълнолетен. И нищо му нямаше. Нещо да му беше станало?

— Какво значи „не можеш да дойдеш“?

— На гости съм у Оливия.

— Майка ти ми каза. Но ти ходиш у Оливия най-редовно. А аз ти говоря за „Рейнджърс“ — „Флайърс“.

— Не ща да ходя.

— Но Моу вече е купил билетите.

— Кажи му да ги даде на друг.

— Не може.

— Що не?

— Ами така. Аз съм ти баща. Идваш с мен на мача.

— Ама…

— Няма „ама“.

Майк се врътна и излезе от стаята, без да даде възможност на Адам да каже дори една дума.

Ама как му го казах само — „Няма «ама»,“ рече Майк на себе си.

Къщата бе мъртва.

Така би я описала Бетси Хил. Мъртва. Не просто тиха или смълчана. Бе куха, отминала в небитието, свършила — сърцето й бе млъкнало, кръвта й бе спряла, вътрешностите й бяха почнали да гният.

Мъртва. До вкочаняване, каквото и да значеше това.

Мъртва точно толкова, колкото и синът й Спенсър.

Бетси искаше да се махне от тази мъртва къща — където и да е. Не желаеше да остане повече в този разлагащ се труп. Мъжът й Рон смяташе, че още е рано. И сигурно бе прав. Но Бетси се ужасяваше от мисълта да остане тук. Движеше се плавно и безшумно из стаите, сякаш тя бе призрак, а не Спенсър.

Долу близнаците гледаха някакво дивиди. Спря и надникна през прозореца. Лампите светеха в къщите на всички съседи. Техните къщи обаче бяха живи. Не че и те си нямаха ядове: дъщеря-наркоманка, жена с шавливи очи и съответния чифт ръце, отдавна безработен мъж, син, страдащ от аутизъм — нямаше дом без някаква трагедия. Всяка къща и всяко семейство си има своите си тайни.

Но къщите им продължават да са живи. Да дишат.

А домът на семейство Хил бе мъртъв.

Огледа къщите чак до ъгъла. Спомни си как всички съседи, до един, бяха дошли на погребението на Спенсър. Тихомълком й бяха оказали подкрепа, бяха й дали рамо, на което да поплаче, и утеха и правеха всичко възможно да скрият укора в погледите си. Но Бетси го виждаше. Всеки път. Не му даваха гласност, но много им се искаше да стоварят вината върху нея и Рон — та дано и тях не ги сполети същото.