Харлан Коубън - Дръж се здраво

Всички тези съседи и приятели бяха останали в миналото. Животът е неизменен всъщност, щом не си част от семейството. Дори приятелите, и то най-близките, все едно, че гледаха някакъв филм — истински те разтърсва, до болка чак, но в един момент стига до точка, след която не желаеш повече да усещаш болката, та оставяш филмът да се извърти докрай, после се прибиращ у дома.

Единствено семейството е осъдено да понася страданието.

Бетси се върна в кухнята. Приготви вечерята на близнаците — кренвирши с макарони и сирене. Те току-що бяха навършили седем. Рон обичаше да пече кренвиршите на скара в дъжд и пек, зиме и лете, — но близнаците не ги харесваха, ако са „почернели“ дори малко. Затова ги пъхна в микровълновата. Така щяха да са им по вкуса.

— Хайде на вечеря — провикна се.

Близнаците не й обърнаха внимание. Както винаги. Както и Спенсър. Първото повикване оставаше да виси във въздуха. Свикнали бяха да не му обръщат внимание. Дали пък тук именно не се коренеше част от проблема? Като слабоволева майка ли се бе проявила? Много ли им беше прощавала? Рон все я критикуваше колко много неща оставяла без последствие. От това ли бе дошло всичко? Ако беше стягала Спенсър повече…

Много „ако“-та.

Така наречените специалисти твърдят, че не родителите са виновни за самоубийствата сред тийнейджърите. Било болест, нещо като рака. Но дори и специалистите я гледаха по начин, граничещ с подозрителността. Защо не го бяха водили редовно на психотерапевт? Защо тя, собствената му майка, не бе обръщала внимание на промените у Спенсър, а ги бе приписвала на променливостта на младежките настроения?

Ще ги израсте, казваше си тя. С всички тийнейджъри е така.

Влезе в детската стая. Лампите бяха угасени и единствено екранът осветяваше близнаците. Никак не си приличаха. Бяха заченати ин витро. В продължение на девет години бяха имали само едно дете — Спенсър. И това ли бе част от причината? Бе решила, че за него ще е добре да си има братче или сестриче, но комай всяко дете иска единствено безкрайни и несподелени родителски грижи.

Светлината от екрана мигаше по лицата им. Докато гледаха телевизия, децата изглеждаха направо безмозъчни. Долните им челюсти провисваха, очите им се разширяваха силно — направо добиваха ужасен вид.

— Веднага идвайте — рече им.

И пак никаква реакция.

Тик-так, тик-так… и бомбата в душата на Бетси избухна:

— ВЕДНАГА!

Крясъкът й ги стресна. Тя направи две крачки и угаси телевизора.

— Казах ви: веднага на масата! Колко пъти искате да ви викам?

Близнаците се изнесоха тихомълком към кухнята. Бетси затвори очи и се опита да поеме дълбоко въздух. Винаги бе такава. Затишие, последвано от буря. Променливи настроения. Може пък да беше нещо наследствено. Нима Спенсър е бил орисан още от утробата?

Седнаха на масата. Бетси си сложи изкуствената усмивка на лицето. Да, всичко вече бе наред. Сипа им и се опита да ги заговори. Единият близнак поде разговора, другият отказваше. Така си беше, откакто го нямаше Спенсър. Единият от близнаците живееше със загубата, като не й обръщаше внимание. Другият страдаше.

Рон не бе у дома. Както винаги. Понякога, като се прибираше вечер, вкарваше колата в гаража, оставаше в нея и плачеше. Бетси се ужасяваше от мисълта да не му хрумне някой ден да остави двигателя да работи, да затвори гаражната врата и да последва примера на единствения си син. Да прекрати болката. Всичко бе пропито от някаква перверзна ирония. След като синът й бе отнел собствения си живот, това май бе най-лесният начин за слагане на край на причинената им болка.

Рон изобщо не говореше за Спенсър. Два дни след смъртта му бе взел стола му от кухнята и го бе свалил в мазето. Всяко дете си имаше гардеробчета с името си. Рон бе изнесъл Спенсъровото и бе започнал да го пълни с всякакви боклуци. Далеч от очите… — мина й през ума.

Реакцията на Бетси бе по-друга. Понякога се отдаваше изцяло на другите си занимания, но поради скръбта всичко й тежеше — сякаш тичаше насън през дълбоки преспи сняг, или се мъчеше да плува в басейн, пълен с гъст сироп. Друг път, като днес, я обземаше желанието да се потопи в мъката си. Изпитваше някакво едва ли не мазохистично желание всичко около нея да рухне и повторно да я смаже.

Разчисти масата и приготви близнаците за лягане. Рон още го нямаше. Нищо против. Те двамата с Рон никога не се караха. Нито веднъж, откакто бе умрял Спенсър. Но не бяха се и любили. Нито веднъж. Живееха под един покрив, все още разговаряха, продължаваха да се обичат, но се бяха отделили един от друг, сякаш и най-малката нежност щеше да се окаже непоносима.