Харлан Коубън - Дръж се здраво

Той се отдръпна, макар и съвсем леко.

— Не мога. Трябва да ги свърша.

Доли се изправи и отстъпи крачка назад. Джо Луистън се усети и се опита да замаже гафа:

— Какво ще кажеш за някой друг път?

Това тя го казваше, когато не бе в настроение. Нима не бе „женски“ израз? В това отношение поне Джо винаги беше агресивната страна — там поне не показваше слабост, — но през последните няколко месеца, откакто бе направил оная грешка на езика, с извинение за израза, дори и в това отношение се бе променил.

— Защо не? — отвърна тя и го остави.

— Къде отиваш? — попита той.

— Излизам за малко — каза Доли. — Ще се отбия до магазина, после ще взема Али. Ти си гледай тетрадките.

Доли Луистън се качи набързо до горния етаж, влезе в интернета, намери адреса на Гай Новак и инструкции как да стигне дотам. Провери и електронната си поща в училище — родителските оплаквания край нямаха, — но от два дни нещо й бе станало.

— Пощата ми още не работи — провикна се тя към долния етаж.

— Ще видя какво й е — отвърна Джо.

Доли разпечата упътването как да стигне до дома на Гай Новак, сгъна листа на четири и го пъхна в джоба си. На излизане лепна целувка върху темето на Джо. Той й каза, че я обича. Тя му отвърна, че и тя го обича.

Грабна ключовете и се впусна след Гай Новак.

По израженията на лицата им Тиа разбра: полицаите не вярваха, че Адам е изчезнал.

— Мислех, че ще го включите в жълтия бюлетин, или нещо такова — каза Тия.

Полицаите пред нея бяха комична двойка. Единият бе дребен латино в униформа и се казваше Гутиерес. Високата черна жена до него се бе представила като детектив Клеър Шлич.

Отговорът на въпроса й дойде именно от Шлич:

— Случаят със сина ви не отговаря на изискванията за жълт бюлетин.

— Защо?

— Трябва да са налице някакви улики, че наистина са го отвлекли.

— Но той е само на шестнайсет и липсва.

— Вярно.

— Какви улики ви трябват повече?

— Не би било лошо да има някакъв свидетел — вдигна рамене Шлич.

— Нима при всички отвличания се намират свидетели?

— Права сте, госпожо. Но трябва да има някакви улики за отвличане или физическа заплаха. Вие имате ли такива?

Не можеше да каже, че са невъзпитани; по-скоро би ги описала като надменни. Най-старателно си записаха всички сведения. Не махнаха с ръка на загрижеността й, но и не се канеха да зарежат всичко друго, че да насочат всички сили по нейния случай. Това пролича ясно от допълнителните въпроси, които Клеър Шлич зададе, след като изслуша Майк и Тиа:

Значи сте следили какво прави синът ви на компютъра си?

Активирали сте, значи, GPS-а за неговия мобифон?

Поведението му ви е тревожело, затова сте го проследили до Бронкс, така ли?

Бягал е от дома и друг път, значи?

И други от този сорт. От една страна, Тиа не обвиняваше двамата полицаи, но за нея най-важна бе липсата на Адам.

Гутиерес бе вече разговарял с Майк преди тя да дойде. Той попита:

— Казвате, че на улицата сте видели Даниел Хъф-младши, ДиДжей? И че вероятно е бил с вашия син?

— Да.

— Току-що разговарях с баща му. И той е полицай, нали знаете?

— Знам.

— Той каза, че синът му не е излизал от дома си през онази нощ.

Тиа хвърли поглед на Майк и забеляза как нещо в погледа му избухна. Зениците му се изостриха като карфици. Този поглед й бе познат. Сложи ръка върху неговата, но нямаше начин да го укроти.

— Лъже — каза Майк.

Полицаят вдигна рамене. Тиа забеляза, че лицето на Майк потъмнява. Той погледна към нея, после към Моу и каза:

— Махаме се оттук. Моментално.

Докторът настояваше Майк да остане поне още един ден, но беше изключено. Тиа бе достатъчно разумна да не се опита да играе ролята на загрижената невеста. Знаеше, че Майк ще се пребори с нараняванията. Бе дяволски корав. Сътресението му бе трето — беше получил две още на хокейното поле. Бяха му избивали повече зъби и правили повече шевове, отколкото се полагат на един мъж; бяха му чупили носа два пъти, а челюстта — веднъж, но той не бе пропуснал нито един мач. В повечето случаи дори бе доигравал мача, в който го бяха контузили.

Съзнаваше освен това, че няма смисъл да спори с Майк — пък й нямаше подобно намерение. За нея по-важно бе той да стане от леглото и да тръгне да търси сина им. Повече щеше да го боли, ако не прави нищо.

Моу помогна на Майк да седне. Тиа му помогна да се облече. По дрехите му имаше кървави петна. На Майк му бе все едно. Стана. Бяха почти на вратата, когато тя усети вибрациите на мобифона си. Дано да е Адам. Но не бе.