Харлан Коубън - Дръж се здраво

Доли Луистън забеляза, че колата минава отново покрай къщата им.

И отново забави ход. Както предния път. И както по-предния.

— Същият човек — каза.

Съпругът й, Джо Луистън, учител на пети клас, не вдигна поглед. Правеше се, че съсредоточено проверява тетрадки.

— Джо?

— Чух какво каза, Доли — отвърна й рязко. — И какво да направя?

— Той няма това право. — Видя как колата отмина и сякаш се стопи в далечината. — Дали да не се обадим в полицията?

— И какво да им кажем?

— Че ни следи.

— Минава по нашата улица. Това не е престъпление.

— Но кара бавно.

— И това не е престъпно.

— Разкажи им за онзи случай.

Той изпръхтя и сведе поглед към тетрадките:

— Сигурен съм, че ще проявят огромно съчувствие.

— И ние имаме дете.

Тя в действителност често хвърляше око на компютъра, на чийто екран се виждаше тригодишната им Али. Уебсайтът K-LittleGym й позволяваше да наблюдава с помощта на уебкамера какво прави детето им в детската градина — ядене, редене на кубчета, слушане на приказки, самостоятелни занимания, пеене, всичко — така че винаги да им е под око. Именно затова Доли бе избрала K-Little.

И двамата с Джо работеха в основни училища. Джо преподаваше на пети клас в „Маунт Райкър“, а тя — на втори клас в „Парамъс“. Самата Доли би предпочела да не работи повече, но една заплата не стигаше. Съпругът й все още обичаше професията си, но на Доли в един момент бе започнала да й тежи. Онези, които я познаваха, биха казали, че това е станало горе-долу по времето, когато се роди Али, но нещата не бяха толкова прости. Та тя продължаваше да ходи на работа и да се разправя с недоволни родители, но най обичаше да гледа уебсайта на K-Little, та да е сигурна, че детенцето й е в безопасност.

Гай Новак, мъжът, който минаваше покрай дома им с колата си, не бе имал възможност да наблюдава дъщеря си, нито да е сигурен, че тя е в безопасност. Така че, от една страна, Доли напълно го разбираше, та дори и съчувстваше на безсилието му. Но това не значеше, че е готова да му позволи да стори нещо на семейството й. На тоя свят нещата често се свеждаха до „ние или те“ и проклета да е, ако им позволи да спечелят „те“.

Обърна се и хвърли поглед към Джо. Главата му бе клюмнала, а очите — затворени.

Мина откъм гърба му и сложи длани на раменете му. Той потръпна от допира. Потръпването бе само за миг, но тя усети как минава по цялото му тяло. През последните няколко седмици ставаше все по-напрегнат. Остави ръцете си там, където бяха, и той постепенно се отпусна. Започна да масажира плещите му. Едно време страшно му харесваше. Този път й потрябваха няколко минути, но накрая раменете му започнаха да омекват.

— Не се притеснявай.

— Изтървах нервите си.

— Разбирам.

— Стигнах до ръба, както винаги, но този път…

— Разбирам.

Наистина го разбираше. Именно затова смятаха Джо Луистън за добър учител. У него имаше плам. Успяваше да задържи вниманието на учениците си, шегуваше се с тях, понякога прекрачваше границата на позволеното, но те точно затова го обичаха. Слушаха какво им говори и се учеха. И в миналото бе имало дребни родителски оплаквания от изпълненията му, но той си имаше достатъчно привърженици, та му се разминаваше. Повечето родители направо се биеха да вкарат детето си в класа на Джо. Радваше ги това, че децата им ходят с удоволствие на училище и че учителят им е обзет от истински ентусиазъм, а не отчиташе просто дейност. За разлика от Доли.

— Страшно го обидих онова дете — каза той.

— Не си го направил нарочно. Децата и родителите продължават да те обичат.

Той не отговори.

— Ще й мине. Всичко е до време, Джо. И това ще се забрави.

Долната му устна затрепери. Той направо се съсипваше. И колкото и да го обичаше, колкото и да знаеше, че тя никога няма да може да се сравнява с него като учител и човек, Доли съзнаваше и това, че съпругът й не е от най-силните мъже. Независимо какво смятаха хората. Израснал в голямо семейство, най-малкият от петте деца, а баща им бил ужасно доминираща личност. Все се подигравал с най-малкия и най-нежния си син, та Джо намирал спасение в това да е смешен и забавен. Джо Луистън бе най-свестният мъж, който познаваше, но същевременно бе слаб.

Това не й пречеше. Беше се нагърбила с функциите на семеен стожер. На нея се бе паднало да крепи мъж и семейство.

— Съжалявам, че се изпуснах — каза Джо.

— Няма нищо.

— Ти си права. И това ще се забрави.

— Точно така. — Целуна го по врата, после по любимото му място — зад ухото. Пусна език и го завъртя. Този път обаче той не изстена. — Защо не оставиш тетрадките за малко? — Пошепна му тя.