Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Виж това.

Завъртя към него монитора на компютъра. Коуп прехвърли вниманието си върху екрана.

— Какво е това?

— Запис от охранителна камера, монтирана на сграда в близост до мястото, където намерихме Джейн Доу. Сутринта я гледах с убеждението, че само си губя времето. Но сега… — Мюз бе спряла лентата на нужното място. Натисна бутона. На екрана се появи бял микробус. Натисна ПАУЗА и образът замръзна.

— Бял микробус — каза Коуп и се приближи.

— Точно така. Бял микробус шевролет.

— В Ню Джърси сигурно са регистрирани милиарди бели микробуси шевролет — рече Коуп. — Успя ли да видиш регистрационния номер?

— Успях.

— И предполагам, че е онзи, който е на името на жената Каснер?

— Не е.

Коуп присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Абсолютно друг номер.

— И какво му е толкова специалното?

— Този номер — посочи тя екрана — JYL–419 — принадлежи на мистър Дейвид Пълкингъм от Армънк, Ню Йорк.

— Който също има бял микробус?

— Да. И който същия ден е бил в мола „Палисейдс“.

— Възможно ли е той да е нашият човек?

— Седемдесет и три годишен е, криминално нерегистриран.

— Тоест още една смяна на номерата, така ли?

— Точно така.

В кабинета надникна Кларънс Мороу:

— Шефе?

— Кажи.

Той видя Пол Коуплънд и се изпъна, сякаш да му отдаде чест.

— Добро утро, господин прокурор.

— Здрасти, Кларънс.

Кларънс изчака.

— Казвай какво има — рече му Мюз.

— Току-що говорих по телефона с Хелън Каснер.

— И?

— Накарах я да провери табелите на буса си. Ти излезе права. Някой й ги е подменил, а тя изобщо не забелязала.

— Друго?

— Гвоздеят. Табелите на буса й в момента. — Кларънс посочи белия автомобил на екрана. — Принадлежат на мистър Дейвид Пълкингъм.

Мюз се усмихна на Коуп и обърна длани към тавана:

— Тая връзка стига ли ти?

— Да — отвърна Коуп. — Напълно достатъчно.

— Да вървим — прошепна Ясмин.

Джил погледна приятелката си. Мустачките над горната й устна — онези, които бяха причинили цялата неприятна история — вече ги нямаше, но на Джил все й се струваше, че още са там. Майката на Ясмин бе пристигнала от новото си местоживеене — някъде далеч на юг, вероятно Флорида — и я бе завела на някакъв специален лекар, който й направил електролиза. Външният й вид бе променен, но от това ходенето на училище не бе станало по-малко ужасно.

Седяха на кухненската маса. Бет, „приятелката за седмицата“, както й викаше Ясмин, бе направила опит да ги впечатли с някакъв засукан омлет с парченца кренвирши и с „легендарните палачинки на Бет“, но за най-голямо нейно разочарование, момичетата решиха да закусят гофрети с настърган шоколад.

— Окей, приятна закуска, момичета — каза Бет през стиснати зъби. — Отивам да се пека на слънце на двора.

В мига, в който затвори вратата зад себе си, Ясмин рипна от масата и се прокрадна до вратата към верандата. Бет не се виждаше никаква. Ясмин се огледа наляво, после надясно и накрая се ухили.

— Какво има? — попита Джил.

— Ела да видиш.

Джил стана и отиде до нея.

— Гледай там, в ъгъла, зад голямото дърво.

— Нищо не виждам.

— Гледай внимателно — каза Ясмин.

След секунда-две Джил забеляза нещо сиво и трептящо и разбра какво й показва Ясмин.

— Бет пуши, а?

— Ъхъ. Крие се зад дървото и пафка.

— А защо й е да се крие?

— Вероятно не желае да пуши пред две силно впечатлителни девойки — подхвърли Ясмин дяволито. — Или се крие от баща ми. Той мрази пушачите.

— Ще я изпортиш ли?

Ясмин сви рамене и се подсмихна.

— Отде да знам? Нали всички останали ги портим? — Започна да рови в някаква дамска чанта. Джил хлъцна от изненада.

— На Бет ли е?

— Да.

— Недей тогава.

Ясмин й се изплези и продължи да тършува. Джил се доближи и надникна:

— Нещо интересно?

— Нищо. — Ясмин извади ръка от чантата. — Ела, ще ти покажа нещо интересно.

Пусна чантата на плота и тръгна за горния етаж. Джил я следваше по петите. В банята на площадката имаше прозорец. Ясмин надникна през него. После и Джил. Оттук виждаха ясно застаналата под дървото Бет, а тя пафкаше, сякаш се намираше под вода, а някой й бе подал маркуч с въздух. Поемаше дълбоко, със затворени очи, а бръчките на лицето й се бяха отпуснали.

Ясмин се отлепи безмълвно от прозореца и даде знак на Джил да я последва. Влязоха в стаята на баща й. Ясмин се упъти право към нощното му шкафче и дръпна чекмеджето.

На Джил дори не й мигна окото. Това поне бе едно от нещата, по които си приличаха. И двете обичаха да изследват. Това сигурно е присъщо на всички деца, мина през ума на Джил, но у дома баща й я наричаше „Хариет шпионката“. Все се пъхаше, където не й е работата. Когато бе на осем години, бе намерила в чекмеджето на майка си някакви стари снимки. Бяха на дъното, под куп пощенски картички и флакони за хапчета, които майка й бе купила от Флоренция по време на една университетска ваканция.