Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Уикенд е — обяви мистър Новак с широка усмивка. — Карайте, докато ви писне. Направиха си пуканки в микровълновата и гледаха филми за над тринайсетгодишни, та дори и един за над седемнайсетгодишни, за който, ако научеха, родителите на Джил щяха да изкрейзят.

Джил стана от леглото. Пишкаше й се, но по-важно бе да разбере какво е станало снощи, дали баща й е открил Адам. Тревожеше се. И тя бе звъняла на Адам от мобифона си. Да се крие от мама и татко — Окей, имаше резон. Но никога не си бе представяла, че ще откаже да се обажда на сестричката си или да отговаря на есемесите й. Адам винаги й се обаждаше.

Този път обаче — не.

От което Джил се тревожеше още повече. Провери мобифона си.

— Какво правиш? — попита Ясмин.

— Гледам дали Адам не ме е търсил.

— Е, и?

— Не е.

Ясмин се умълча.

Някой почука леко на вратата, после я отвори. Мистър Новак подаде глава и прошепна:

— Хей, вие, защо не спите?

— Телефонът ни събуди — отвърна Ясмин.

— Кой се обади? — попита Джил.

Мистър Новак я изгледа.

— Майка ти.

Джил се вцепени.

— Какво е станало?

— Нищо особено, миличка — отвърна мистър Новак, а Джил усети, че я лъже. — Просто попита може ли да останеш тук и днес. Ще се разходим до мола, а след това да идем на кино. Какво ще кажеш?

— Защо иска да оставам тук? — запита Джил.

— Не знам, скъпа. Просто каза, че имала някакъв нов ангажимент и ме помоли да й направя тази услуга. Но каза да ти предам, че те обича и че всичко е наред.

Джил замълча. Лъжеше я. Усещаше го. И Ясмин го усещаше. Хвърли поглед на приятелката си. Нямаше смисъл да любопитства. Нямаше нищо да им каже. Явно смяташе, че единайсетгодишните им мозъчета не знаят как да се справят с истината, или някакво друго глупаво възрастно оправдание.

— Ще изляза набързо за няколко минути — каза мистър Новак.

— Къде отиваш? — попита Ясмин.

— До офиса. Да си взема някои неща. Но Бет току-що дойде. Долу е и гледа телевизия, ако ви потрябва за нещо.

— Дойде просто ей така? — запита язвително Ясмин.

— Ами, да.

— Искаш да кажеш, че не е преспала у нас? Слушай, тате, ти на колко години смяташ, че сме?

— Увличаш се, млада госпожице — намръщи се той.

— Както кажеш.

Той затвори вратата след себе си. Джил седна на леглото. Ясмин се доближи.

— Какво мислиш, че е станало? — попита Ясмин.

Джил не отвърна, но посоката на мислите й никак не й се харесваше.

Коуп влезе в кабинета на Мюз. Новият му син костюм хич не му стои зле, помисли си тя.

— Пресконференция ли ще даваш?

— Как позна?

— Като те гледам как си се изтупал.

— Тая дума „изтупал“ още ли се ползва?

— Би трябвало.

— Добре, съгласих се. Аз съм самата изтупаност. Тупалка. Изтупанко. Тупалейшън.

Лорън Мюз вдигна листа пред себе си.

— Виж какво получих преди малко.

— Какво пише?

— Франк Тремънт си подава оставката. Иска да се пенсионира.

— Сериозна загуба.

— Точно така — изгледа го Мюз.

— Какво има?

— Вчерашният ти номер с оня репортер.

— Е, и какво?

— Излезе леко като опекунство от твоя страна — рече Мюз. — Нямам нужда да ме спасяваш.

— Изобщо не те спасявах. Реално погледнато, бях те сложил на мушката.

— В какъв смисъл?

— Или щеше да извадиш улики, с които да издухаш Тремънт, или щеше да се провалиш. Единият от двама ви щеше да излезе пълен глупак.

— Той или аз, така ли?

— Точно така. Истината е, че Тремънт е един доносник и само пречи на службата. Исках да го махна от егоистични подбуди.

— А ако нямах необходимите улики?

Коуп сви рамене:

— Тогава вероятно ти щеше да подадеш оставка.

— И ти беше готов на подобен риск?

— Какъв риск? Тремънт е един тъп мързел. Ако излезе, че и той мисли по-правилно от теб, значи не заслужаваш да си шеф.

— Едно на нула.

— Хайде, стига толкова. Не си ме извикала да си приказваме за Франк Тремънт. Какво има?

Разказа му всичко за изчезването на Реба Кордоба — за свидетеля пред „Таргет“, за микробуса, за паркинга на „Рамада“ в Ийст Хановер. Коуп седеше на стола и я наблюдаваше със сивите си очи. Страхотни очи имаше — меняха цвета си според осветлението. Лорън Мюз бе леко влюбена в Пол Коуплънд. Но преди това пък бе нещо като влюбена в предшественика му — значително по-възрастен мъж, с когото по нищо не си приличаха. Може би просто си падаше по авторитети.

Влюбването й бе напълно безобидно — по-скоро оценка, а не копнеж. Не будуваше нощем, за да мисли за него, нито пък обитаваше сексуалните й и всякакви други фантазии. Обичаше привлекателността на Пол Коуплънд, без да го желае. Търсеше същите качества в мъжете, с които излизаше, но един бог знае защо досега не бе попаднала на такъв човек.