Харлан Коубън - Дръж се здраво

На Майк му трябваха една-две секунди, докато намери гласа си:

— Като че съм се целунал с ТИР.

— Сигурно щеше да е по-здравословно от онова, което си вършил. Жаден ли си?

— Пресъхнал.

Берта кимна и взе чаша с лед. Наклони я към устата му. Макар и с болничен вкус, ледът му се услади.

— Намираш се в болницата „Бронкс Лебанън“ — уведоми го Берта. — Имаш ли някакви спомени?

— Нападнаха ме. Няколко души, предполагам.

— Хм, хм. А как се казваш?

— Майк Бай.

— Кажи ми фамилията си буква по буква.

Каза й го. Имаше чувството, че проверява мисловната му дейност, та си позволи да даде и малко допълнителни сведения:

— Лекар съм — каза. — Хирург-трансплантатор към „Ню Йорк презвитериън“.

Тя се намръщи още повече, сякаш й бе дал грешен отговор.

— Сериозно ли?

— Да.

Ново смръщване.

— Изкарах ли го? — попита Майк.

— Кое?

— Теста за мисловна дейност.

— Не съм лекуващият лекар. Той ще дойде след малко. Попитах как се казваш, защото не знаем кой си. Докараха те без портфейл, без мобифон, без ключове, без нищо. Нападателите ти са отмъкнали всичко.

Майк се канеше да каже нещо, но мълниеносна болка разцепи мозъка му. Стисна зъби, преброи наум до десет. Когато болката отмина, запита:

— Откога съм в безсъзнание?

— Цяла нощ. Шест-седем часа.

— Сега колко е часът?

— Осем сутринта.

— И никой не е уведомил семейството ми, така ли?

— Нали ти казах. Нямахме представа кой си.

— Дай ми телефон. Трябва да се обадя на жена си.

— На жена си ли? Сигурен ли си?

Главата му бе размътена. Сигурно му бяха дали някакво лекарство, та сега не можеше да изчисли защо тя му задава този тъп въпрос.

— Че как иначе?

Берта сви рамене.

— Телефонът е до леглото ти, но трябва да се обадя да го включат. И сигурно ще трябва да ти помогна да набереш номера.

— Предполагам.

— Между впрочем, имаш ли здравна осигуровка? Ще трябва да попълним едни формуляри.

Майк понечи да се усмихне. Всичко по реда си.

— Имам.

— Ще пратя някой от приемната да снеме данните ти.

Лекуващият скоро ще дойде да поговорите за нараняванията ти.

— Тежки ли са?

— Били са те здраво, а по това, че толкова дълго беше в безсъзнание, може да се заключи, че имаш сътресение и черепно-мозъчна травма. Но по-добре да чуеш подробностите от доктора, ако нямаш нищо против. Ще се опитам да го изпратя по-скоро.

Разбираше я. Не е прието дежурната сестра да поставя диагнози.

— Много ли те боли? — попита Берта.

— Средно.

— В момента си на болкоуспокояващи, та сигурно ще те заболи още повече, преди да отшуми. Ще ти сложа малко морфин.

— Благодаря.

— До скоро.

Запъти се към вратата. Майк се сети за още нещо.

— Сестро?

Тя се извърна.

— Няма ли някой полицай, който чака да разговаря с мен?

— Моля?

— Бил съм нападнат, а ако се съди по думите ти — и обран, Полицията това не я ли интересува?

Тя скръсти ръце върху гърдите си.

— И ти какво мислиш? Че си нямат друга работа, освен да седят тук, докато се събудиш ли?

Права беше. И лекарите стояха на главата ти само по телевизията.

А Берта добави:

— Пък и повечето такива пострадали като теб не подават оплаквания.

— Какви „такива“?

Тя пак смръщи чело:

— Да ти повикам ли и полицията?

— По-добре първо да говоря с жена ми.

— Да — каза тя. — Да, може би това ще е най-добре. Майк протегна ръка към бутона за регулиране на леглото.

Болката преряза гръдния му кош. Дробовете му спряха. Опипом намери устройството и натисна най-горното копче. Леглото избута тялото му в полулегнало положение. Опита се да се поизправи още малко. После бавно се пресегна за телефона. Долепи слушалката до ухото си. Още не го бяха включили.

Тиа сигурно е изпаднала в паника.

Дали Адам се е прибрал вече?

Кой, по дяволите, го бе бил?

— Мистър Бай?

Сестра Берта бе отново на вратата.

— Доктор Бай — поправи я той.

— Пардон, забравих.

Не че искаше да се изтъкне. Но не пречи в болницата да знаят, че си имат работа с човек от професията. Когато спрат полицай за превишена скорост, веднага казва на колегата си с какво си изкарва хляба. Сложи го към графа „Не пречи“.

— Тук има един полицай по съвсем друг случай — каза тя. — Искаш ли да говориш с него?

— Да, благодаря. Но може ли да ми включат телефона?

— Всеки момент ще стане.

В стаята влезе униформен полицай. Дребен на ръст, латино, с тънки мустачки. На Майк му се видя около трийсет и пет годишен. Представи се с името Гутиерес.