Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Местната полиция предприела ли е нещо по въпроса?

— Вероятно. Не знам, честно казано.

— Ако не липсваше и синът — рече Мюз, — щях да предположа, че тоя Бай е забягнал с мисис Кордоба.

— Да потърся ли някаква връзка?

— Ако ти се занимава. Тогава няма да е криминален случай обаче. На двама пълнолетни нищо не им забранява да изчезнат заедно за известно време.

— Окей. Но, шефе?

На Мюз й ставаше хубаво, когато я наричаше „шефе“.

— Кажи.

— Имам чувството, че в цялата работа нещо не е наред.

— Води се от чувството си, Кларънс. И ме дръж в течение.

В съня отнякъде се чува писукане, а след това и думите: Съжалявам, татко…

В действителност: Майк чу в тъмнината нечий глас. Говореше на испански.

Достатъчно знаеше езика — щом работиш в болница на 168-а улица, няма начин да не знаеш поне медицинските термини на испански, — за да осъзнае, че жената се моли с всичка сила. Майк се опита да извърне глава, но не успя. Няма значение. Всичко пред очите му бе черно. Слепоочията му тътнеха, докато в мрака жената повтаряше молитвата си.

В главата на Майк отекваше собствената му мантра:

Адам. Къде е Адам?

Постепенно осъзна, че очите му всъщност са затворени. Направи опит да ги отвори. В началото не се получи. Послуша още малко, после се съсредоточи върху клепачите си, върху това просто да ги вдигне. Отне му известно време, но в крайна сметка успя да примигне няколко пъти. Блъскането в слепоочията се засили, сякаш го млатеше ковашки чук. Вдигна полека ръка и притисна главата си отстрани, сякаш така щеше да поуталожи болката.

Флуоресцентната светлина от белия таван го накара да присвие очи. Испанската молитва продължаваше. Усети в носа си позната миризма — съчетание от силни дезинфектанти, изпражнения, отмираща фауна и абсолютната липса на естествен приток от чист въздух. Главата му се килна наляво. Видя гърбом жена, привела се над нечие легло. Пръстите й се движеха трескаво по молитвената броеница. Главата й сякаш бе положена върху гърдите на мъж. Хлипанията й се редуваха с молитвените думи, а понякога идваха и едновременно с тях.

Опита се да протегне ръка и да я утеши. Лекарският инстинкт. Но в ръката му бе забодена система и полека-лека му стана ясно, че самият той е пациент. Напъна се да си спомни какво се бе случило, как се бе озовал тук. Отне му известно време. В мозъка му бе пълна мъгла. Насили се да я разсее.

С идването в съзнание бе изпитал и някакво могъщо душевно терзание. Направил бе опит да го прогони, но за да улесни възвръщането на паметта си, му се наложи да го пусне обратно. В същия миг се върна и мантрата, само че този път се състоеше от една-единствена дума:

Адам.

Нахлуха и други спомени. Беше тръгнал да търси Адам. Говорил бе с оня гард, Антъни. Свърнал бе в страничната уличка. Там видя онази ужасна жена с отвратителната й перука…

После се появи и нож…

Намушкали ли го бяха?

Струваше му се, че не. Завъртя глава на другата страна. Още един пациент. Черен мъж с притворени очи. Огледа се за собственото си семейство. Нямаше никой. Нищо чудно. Вероятно отскоро се намираше тук. Трябваше им време да се свържат с Тиа. Тя беше в Бостън. Трябваше й време да стигне дотук. Джил бе у Новак. А Адам?

Във филмите пациентът винаги идва на себе си в самостоятелна стая, лекарят и сестрата вече са там, сякаш цяла нощ само това са чакали, и му се усмихват отгоре с куп готови отговори. Наблизо обаче нямаше никакъв персонал. Майк знаеше какво трябва да направи. Напипа бутона на края на омотания около таблата кабел и позвъни за сестрата.

Мина известно време. Не можа да прецени колко. Времето се влачеше. Гласът на молещата се жена замлъкна. Тя се изправи и изтри очи. Сега вече Майк можеше да види мъжа на леглото. Значително по-млад от жената. Майка и син, най-вероятно. Какво ли ги бе довело тук?

Погледна към прозореца зад нея. Пердетата бяха разтворени и навън грееше слънце.

Ден.

А бе загубил съзнание през нощта. Преди много часове. А може би и дни? Откъде да знаеше? Занатиска упорито звънеца за сестрата, макар да му бе ясно, че няма смисъл. Започна да го обзема паника. Болката в главата му се засилваше — ковашкият чук се беше преместил към дясното слепоочие.

— Браво, браво.

Извърна глава към вратата. Влезе сестрата, едра жена с увиснали върху мощния й бюст очила за четене. На табелката за името пишеше БЕРТА БОНДИ. Погледна го отгоре и се намръщи:

— Добре дошъл в свободния свят, сънчо. Как си?