Харлан Коубън - Дръж се здраво

Стаята й в бостънския „Фоур сийзънс“ бе прекрасна. Тиа — като всеки друг — обожаваше луксозните хотели — чаршафите, рум сървиса и неограничения достъп до дистанционното на телевизора. До полунощ се бе подготвяла за сутрешното снемане на показания. Мобифонът бе в джоба й, включен на вибратор. На няколко пъти го вади да провери дали не е пропуснала да усети вибрациите.

Никой не я беше търсил.

Къде, по дяволите, беше изчезнал Майк?

Естествено, и тя го търсеше периодически. Звъня и на домашния им телефон, и на мобифона на Адам. Паниката се мъчеше да се намести в съзнанието й, но тя старателно я отбиваше. От Адам всичко можеше да се очаква. Но не и от Майк. Той бе зрял мъж, компетентен до крайност. Именно това бе едно от нещата, които намираше за привлекателни в него. Колкото и антифеминистки да звучеше, Майк Бай й даваше чувство за сигурност, топлота и пълна защита. Той беше нейната скала.

Не знаеше обаче какво да предприеме.

Можеше да наеме кола и да тръгне към къщи. Щеше да й отнеме четири-пет часа. На сутринта щеше да си е у дома. Но какво щеше да предприеме след това? Щеше да се обади в полицията, но те вероятно щяха да й кажат, че е още рано да се тревожи, пък и какво можеха да сторят в такъв ранен час?

Три сутринта. Имаше един-единствен човек, на когото можеше да позвъни по това време.

Никога дотогава не го бе търсила, макар да имаше номера му в своя блакбъри. Двамата с Майк ползваха общ адресен и телефонен указател и общ календар в Майкрософт Аутлук. Чрез програмата синхронизираха и двата си блакбъри, та поне на теория се предполагаше да знаят кой с кого има лични и делови контакти.

Което пък показваше, че нямат тайни един от друг, нали?

Замисли се по въпроса — за тайните и за неизказаните мисли, за нуждата ни от тях, както и за собствения си страх от тях в качеството й на майка и съпруга. Но сега не бе моментът за подобни размишления. Намери номера и натисна бутона ПОЗВЪНЯВАНЕ.

Дори да го бе събудила, гласът на Моу не беше като на сънен човек.

— Ало?

— Тиа съм.

— Какво е станало?

Усети нотките на страх в гласа му. Моу нямаше нито жена, нито деца. В известен смисъл си нямаше никой друг, освен Майк.

— Чувал ли си се с Майк?

— За последен път около осем и половина. Какво е станало? — повтори Моу.

— Мъчеше се да намери Адам.

— Знам.

— Говорихме някъде към девет, ако не се лъжа. Оттогава — ни вест, ни кост.

— Звъня ли му по мобифона?

На Тиа изведнъж й стана ясно какво му е на Майк, когато му задаваше подобни идиотски въпроси.

— Естествено.

— В момента се обличам — каза Моу. — Ще бръмна до вас да видя какво става в къщата. Нали още държите резервния ключ под фалшивата скала до оградния кол?

— Там е.

— Окей, тръгвам.

— Дали да не се обадя в полицията, как мислиш?

— По-добре изчакай да стигна у вас. Двайсет, максимум трийсет минути. Може просто да е заспал пред телевизора.

— Вярваш ли си, Моу?

— Не. Ще ти се обадя веднага щом стигна.

Тиа спусна крака на пода. Хотелската стая внезапно бе загубила всичката си привлекателност. Мразеше да спи сама, дори в луксозни хотели с плътни чаршафи. Предпочиташе мъжът й да е до нея. По всяко време. Рядко им се случваше някой от двамата да прекара нощта другаде и той й липсваше повече, отколкото й се щеше да си признае. Майк не бе чак толкова едър мъж, но бе опората й. Обожаваше топлината, която тялото му излъчваше, целувката по челото й при всяко негово ставане, тежката му ръка върху своя спящ гръб.

Спомни си как една нощ на Майк започна да не му стига въздух. След куп нейни въпроси накрая си призна, че изпитвал някаква тежест върху гърдите си. А Тиа, вместо да прояви силен дух и да се погрижи за него, едва ли не припадна, като го чу. Накрая се оказа, че е страдал от лошо храносмилане, но при самата мисъл тя се бе разревала. Сега си представи как мъжът й се хваща за сърцето и се строполява на пода. И изведнъж си даде сметка, че това все някой ден щеше да се случи — може би чак след трийсет, четирийсет или петдесет години, но то, или нещо не по-малко ужасно, бе неизбежно. Писано бе да се случи на всяка двойка — била тя щастлива, или нещастна — а тя нямаше да може да го преживее, ако то сполетеше Майк. Понякога късно нощем, докато го наблюдаваше как спи, Тиа се улавяше, че шепне както на него, така и на някаква всевишна сила: „Обещай ми, че ще си отида първа. Обещай ми.“

Да се обади на полицията.

Но какво щяха да предприемат те? Засега нищо. В телевизионните серии ФБР се задействаше моментално. Но на Тиа й бе известна една наскорошна поправка на закона, според която лице над осемнайсет години не можеше дори да бъде обявено за изчезнало след толкова кратък срок, освен ако тя не представеше убедителни улики, че е било отвлечено или се намира в сериозна физическа опасност.