Харлан Коубън - Дръж се здраво

Нямаше представа откъде да започне. Тръгна обратно по улицата. Няколко проститутки му предложиха услугите си. Повечето му се сториха, че са мъже. Някакъв тип в официален костюм му обяви, че „представлява“ обширен набор от „знойни гърли“ и че ако Майк му изброи предпочитанията си, моментално щял да му осигури желаната компаньонка или компаньонки. Майк дори си позволи да изслуша цялото му наизустено слово, но след това му отказа.

Очите му не спираха да шарят. Някои от младите момичета се дразнеха, когато погледът му се спираше върху тях. По едно време Майк си даде сметка, че е по-стар поне с двайсет години от всички останали по оживената улица. Направи му впечатление, че всеки клуб караше клиентите си да изчакат поне няколко минути, преди да влязат. Пред един имаше само късо въженце, не повече от метър, но и там гардът караше всеки желаещ да се застои зад него поне за десетина секунди, преди да му отвори вратата.

Майк се канеше да свърне надясно, когато с крайчеца на окото забеляза нещо.

Гимназиално яке.

Обърна се мигновено и видя движещия се в обратната посока син на Даниел Хъф.

Или поне му заприлича на ДиДжей Хъф. Беше с онова гимназиално яке, което не слизаше от гърба му. Сто на сто беше той. Или крайно вероятно.

Не, каза си Майк. Абсолютно сигурен съм, че е ДиДжей Хъф.

Младежът бе хлътнал в някаква странична уличка. Майк ускори крачка и го последва. Когато онзи се изгуби от погледа му, дори се позатича.

— Ей, полека бе, дядка!

Блъснал се бе в някакъв с бръсната глава и с верига, провесена от долната му устна. Приятелчетата му се разсмяха на старческата шега. Майк се смръщи и се промъкна покрай тях. Улицата бе станала пренаселена и тълпата сякаш нарастваше с всяка измината от него крачка. След пряката черните готици — пардон, имоси — сякаш понамаляха за сметка на латиносите. Чу наоколо му да говорят на испански. Бялата кожа с цвят на бебешка пудра отстъпи място на различните оттенъци на маслиненочерното. Ризите на мъжете бяха разкопчани до пъпа, та да се виждат снежнобелите им жарсени тениски. Жените приличаха на секси салса-танцьорки и наричаха мъжете путьовци, а дрехите им бяха тъй прозрачни, че напомняха по-скоро на обвивки на кренвирши, отколкото на облекло.

Далеч пред себе си Майк видя как ДиДжей Хъф свърна по друга улица. Стори му се, че притиска мобифон до ухото си. Майк се забърза да го настигне, но какво щеше да направи след това? И него ли да награби и да се провикне: „Аха!“ Може би. Или просто трябваше да го проследи и да види къде отива. Не знаеше какво точно става, но то категорично не му харесваше. Страхът загложди по основата на мозъка му.

Сви надясно.

Синът на Хъф бе изчезнал.

Спря. Опита се да прецени с каква скорост се бе движил и колко време бе минало. Мярна някакъв клуб на четвърт път преди следващата пряка. Друга врата не се виждаше. Нямаше къде другаде да се е вмъкнал ДиДжей Хъф. Опашката пред заведението бе дълга — най-дългата, която бе видял цяла вечер. Най-малко стотина младежи — смесица от имоси, латиноси, афроамериканци, дори няколко от така наречените юпита.

Не трябваше ли Хъф да е на опашката?

Може би не. Зад кадифеното въже се извисяваше свръхогромен гард. Стреч лимузина спря и от нея излязоха две дългокраки момичета. Мъж, който им отстъпваше с цяла глава на ръст, зае явно полагащото му се място между двете. Гардът-канара откачи въжето — тук то бе триметрово — и ги пусна да влязат направо.

Майк се втурна към входа. Гардът, огромен черен тип с бицепси с диаметъра на средноголяма стогодишна секвоя, го изгледа с досада, сякаш имаше пред себе си някакъв неодушевен предмет. Стол, например. Или ножче за бръснене.

— Трябва спешно да вляза — рече Майк.

— Името? — рече гардът.

— Няма ме в нито един списък. — Гардът продължаваше да го гледа безизразно. — Подозирам, че синът ми е вътре. Непълнолетен е.

Гардът остана безмълвен.

— Виж какво — каза Майк. — Не искам да създавам неприятности…

— Тогава бягай отзад на опашката. Ама надали ще те пусна и когато ти дойде редът.

— Става дума за нещо наложително. Приятелят му току-що влезе. Казва се ДиДжей Хъф.

Гардът направи крачка напред. Първо гръдният кош, голям колкото половин тенис корт, после всичко останало.

— Принуден съм да те помоля да се отместиш.

— Но синът ми е непълнолетен.

— Това го чух.

— Трябва да го измъкна, докато не е станала по-голяма беля.

Гардът прекара огромна колкото хокейна вратарска лапа длан по гладко обръснатия си черен череп.