Харлан Коубън - Дръж се здраво

Ами сега?

Да седи и да не откъсва очи от точката? Не виждаше особен смисъл. Но ако тръгнеше и се опиташе да настигне Адам, той междувременно можеше да поеме на другаде.

Майк се втренчи в червената точка. Кликна на иконката за адреса — жилищна сграда на Тауър стрийт 128. Поиска изглед от космоса, тоест снимка на улицата, направена от спътник. Не видя нищо забележително — покриви на здания покрай градска улица. Придвижи курсора нагоре-надолу и провери съседните адреси. Нищо особено. При кого, при какво бе отишъл Адам?

Направи справка за телефонния номер на Тауър стрийт 128. Оказа се кооперация, без отделен номер. Трябваше да търси по името на конкретен обитател.

Сега какво?

Отиде на картографския сайт Мапкуест. Началната му страница бе обозначена като НОМЕ — най-ежедневна дума, която изведнъж му се стори, че излъчва топлота и нещо съвсем лично. От разпечатката разбра, че му трябват четирийсет и девет минути, за да стигне дотам.

Реши да тръгне и да види какво става;.

Грабна лаптопа с вградената уай-фай връзка. Ако не завареше Адам там, щеше да се възползва от нечия местна безкабелна мрежа, та да установи новото му местонахождение по GPS-а.

След две минути бе вече на път.

Свърна по Тауър стрийт, където се предполагаше, че е Адам. През цялото време се оглеждаше да зърне сина си, или друго познато лице или автомобил. Кой от компанията му бе правоспособен шофьор? Оливия Бърчет вероятно. Но тя беше ли навършила седемнайсет? Не бе сигурен. Дощя му се да направи справка с GPS-а, да види дали Адам е все още там. Паркира до тротоара и включи лаптопа. В района нямаше нито една безкабелна мрежа.

Народът, точещ се покрай колата му, бе млад, облечен в черно — бледи лица с черно червило и сенки около очите. По дрехите им висяха вериги, всички имаха странни пиърсинги по лицето (а сигурно и по тялото), както и задължителната татуировка — как да демонстрираш независимост и шокиращ външен вид, освен като правиш точно това, което правят и всичките ти останали приятели. Никой не се чувства добре в собствената си кожа. Бедните юноши искат да изглеждат богати, с всичките му там скъпи кецове, блинг и прочее. Богатите пък се стремят към бедния вид — гангстерска бруталност — един вид извинение за това, че са мекотели и с богати родители, на които несъмнено много скоро ще започнат да подражават. А не можеше ли да става дума за нещо далеч не толкова драматично? Просто за търсене на онова, което нямаш? Майк не бе никак сигурен в отговора.

Слава богу все пак, че Адам досега се ограничаваше единствено с черните дрехи. Все още нямаше пиърсинги или татуировки. Все още.

В този район преобладаваха имосите — според Джил вече не им викали готици, макар приятелката й Ясмин да твърдеше, че ставало дума за две съвсем различни неща, от което се бе породил монументален спор. Блееха с отворени уста, празни погледи и мързеливо отпуснати стойки. Някои висяха на опашка пред нощния клуб на ъгъла, други киснеха по баровете. Над един вход рекламата обявяваше „Нонстоп 24 часа го-го“ и Майк неволно се усъмни: нима наистина държат го-го танцьорка всеки божи ден, дори в четири сутринта или в два следобед? Ами сутринта на Коледа или на Четвърти юли? Какви нещастници работят в подобни заведения или ги посещават в такива никакви часове?

Възможно ли бе Адам да е вътре?

Нямаше начин да научи. И от двете страни на улицата имаше шпалир от подобни заведения. На пост отвън стояха яки гардове с пъхнати в ушите слушалки, каквито обикновено се носят от телохранителите на президента. Навремето охраната пред клубовете беше рядкост. Сега всеки един държеше пред вратата минимум двама юначаги в неизменните плътни черни тениски, изпод които се подаваха издути бицепси, и със задължително обръснатите глави — сякаш косата бе израз на слабост.

Адам беше на шестнайсет. За да влезеш в подобно заведение, трябва да си на двайсет и една. Адам надали щяха да го пуснат, дори и с фалшива лична карта. Впрочем, няма невъзможни неща. Може би в района има клуб, известен с това, че не обръща внимание на такива подробности. Вероятно затова се е наложило на Адам и приятелите му да идват чак дотук. В края на краищата прословутият „клуб за джентълмени“ „Сатин долс“, преустроен в „Бада-бинг“ за телевизионния сериал „Сопранос“, бе само на няколко мили от дома им. Но бе немислимо да пуснат Адам да влезе.

Сигурно затова са били толкова път.

Тръгна по улицата. Лаптопът бе на съседната седалка. Спря на ъгъла и кликна „Търсене на безкабелна мрежа“. Появиха се две, но и двете искаха парола. Нямаше как да се включи. След стотина метра пак спря, пак опита. На третия път успя. Появи се мрежа „Нетгиър“ със свободен достъп. Кликна СВЪРЗВАНЕ и влезе в интернет.