Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Опитах. Телефонът му нещо не работи. Той все забравя да му зареди батерията.

— И затова дойде дотук?

— Точно така.

— И остана да седиш в колата, вместо да почукаш?

— Виж какво, Дан. Знам, че си полицай и прочее, но повярвай ми, моля те. Единственото, което правя, е, че търся сина си.

— Не е у нас.

— А ДиДжей? Може би има представа къде е отишъл Адам.

— И него го няма.

Очакваше Хъф да предложи да се обади на сина си. Нищо подобно. Майк реши да не настоява. И така нещата бяха стигнали доста далеч. Ако някой е планирал купон с пиене и наркотици в дома на Хъф, явно го е отложил. Не му се щеше да продължава повече разговора си с него, докато не научеше нещо повече. Открай време не понасяше Хъф, а сега — още по-малко.

Пък и как да му обясни за GPS локатора.

— Радвам се, че те видях, Дан.

— И аз теб, Майк.

— Ако чуеш случайно от Адам…

— Непременно ще го накарам да ти се обади. Лека нощ. И карай внимателно.

— Мустачки на котенца — каза Наш.

На волана пак беше Пиетра. Наш кара пред нея близо половин час. Накрая паркираха акурата й на едно празно място близо до хотела от веригата „Рамада“ в Ийст Хановер. Когато я откриеха, първото им предположение щеше да е, че Реба е изчезнала именно оттам. Полицията щеше да се запита защо й е на омъжена жена да посещава хотел толкова близо до дома си. Щяха да предположат, че е имала среща с някое гадже. Мъжът й щеше да настоява, че е изключено.

Накрая, както и с Мариан, можеше и да разплетат случая. Но щеше да им отнеме много време.

Взеха със себе си покупките на Реба от „Таргет“. Ако ги оставеха в багажника й, полицията можеше да тръгне по тази следа. Наш прегледа съдържанието на торбата. Купила си бе бельо, книги и няколко стари, подходящи за семейно гледане филми на дивиди.

— Чу ли какво ти казах, Реба? — загледа се той в обвивката на едно от дивидитата. — Мустачки на котенца.

Реба бе яко омотана. Кукленските й черти все още изглеждаха нежни, сякаш бяха от порцелан. Наш бе извадил парцала от устата й. Тя го погледна и изстена.

— Не се дърпай — каза й Наш. — Само ще те заболи повече. А големите страдания тепърва ти предстоят.

Реба преглътна:

— Какво… какво искаш?

— Питам те за този филм, който си купила — показа й Наш обложката. — „Звукът на музиката“. Класика.

— Кой си ти?

— Ако ми зададеш дори само още един въпрос, ще започна веднага да те измъчвам. А това значи да страдаш повече и да умреш по-бързо. А ако ме ядосаш още повече, ще грабна Джейми и ще й сторя същото. Разбра ли ме?

Очичките й зампримигваха, сякаш й зашлеви шамар. Насълзиха се.

— Моля те…

— Помниш ли „Звукът на музиката“? Да или не?

Тя се опита да спре плача, да преглътне сълзите.

— Реба?

— Да.

— Да, какво?

— Да, помня го — успя да промълви тя.

Наш й се ухили.

— А тази строфа, „мустачки на котенца“ помниш ли откъде беше?

— Да.

— От коя песен?

— Какво?

— Песента. Спомняш ли си името на песента?

— Не мога.

— Е как така? Напъни се и ще се сетиш, Реба.

Тя се напъна, но той знаеше, че страхът може да действа и парализиращо.

— Явно си объркана — каза. — Няма страшно. От песента „Любимите ми неща“ е. Сега сещаш ли се?

Тя кимна. После, като наистина се сети, допълни:

— Да.

Наш се засмя доволно:

— Камбанки — каза.

Тя изобщо не вдаваше.

— Спомняш ли си този епизод? Джули Андрюс пее с децата, а те имаха кошмари, или се бяха уплашили от гръмотевиците, и тя се мъчеше да ги успокои и им каза да мислят за любимите си неща. За да не мислят за онова, което ги плаши. Това нали го помниш?

Реба се разплака отново, но успя да кимне с глава.

— И те запяха „камбанки“. Можеш ли да си представиш? Помисли си само. Ако попиташ един милион души кои са петте им най-любими неща, бас държа, че нито един — нито един, ти казвам — няма да спомене „камбанки“. Или да каже нещо от рода на: Мое любимо нещо? Ами, като начало, камбанките. Да, господине, те са ми на първо място. Шибаните камбанки. Ами да, когато искам да ми е истински весело, да ми олекне на душата, отивам и дръпвам камбанката на някоя врата. Казвам ти, бе, пич, това е върхът. И знаеш ли кое най ме възбужда? Ония, китайските камбанки за врата. Те направо ме довършват.

Наш спря, засмя се и поклати глава:

— Направо си го представяш онова предаване, „Семейни войни“, нали? На дъската са десетте най-популярни отговора на въпроса „твои любими неща“ и ти казваш „камбанка“, при което Ричард Доусън те прекъсва: „Според проучванията…“