Харлан Коубън - Дръж се здраво

Отвори широко вратата на микробуса откъм мястото на водача на акурата. Приведе се и се зае с новата седалка. Бе нагласил огледалото на водача така, че да види приближаването й. Реба натисна дистанционното и задният капак се вдигна. Изчака я да дойде съвсем наблизо.

— По дяволите! — рече. Каза го достатъчно силно, че да го чуе Реба, с по-скоро озадачен, отколкото изнервен тон. Изправи се и се зачеса по тила, сякаш недоумяваше. Погледна към Реба Кордоба и й хвърли дружелюбна усмивка.

— Автомобилна седалка — каза.

Реба Кордоба бе симпатично миньонче с кукленски черти. Погледна към него и съчувствено му кимна.

— А бе, кой ги пише тия ръководства за монтаж? — подхвана Наш. — Сигурно е някой инженер от НАСА.

Реба се усмихна, вече със съчувствие:

— Невероятни са, нали?

— Абсолютно. Онзи ден например сглобявах новата кошарка от „Пак-енд-плей“ на Роджър — двегодишния ми син, имам предвид. Имате ли такава? „Пак-енд-плей“ имам предвид.

— Разбира се.

— Уж било много лесно да се сгъне и прибере, ама Касандра — жена ми, имам предвид — твърди, че съм бил безнадежден случай.

— Моят мъж е същият.

Той се изсмя. И тя се засмя. Много приятен смях, помисли си Наш. Дали и съпругът й го харесва? — запита се. Дали е някой веселяк, който обича да кара жена си с кукленските черти да се смее, а той все още се заслушва и се радва на смеха й?

— Никак не ми се ще да ви безпокоя — каза, все още в ролята на добряк, с разперени надолу ръце, — но трябва да взема Роджър от детската градина, а с Касандра и двамата сме маниаци на тема безопасност.

— О, и аз съм същата.

— Не бих си и помислил да го прибера без детска седалка, а забравих да прехвърля нашата от другата кола, затова спрях да купя нова… Нали знаете как стават тия работи…

— Много добре.

Наш взе ръководството и поклати отчаяно глава.

— Бихте ли му хвърлили един бърз поглед?

Долови двоумението на Реба. Първична реакция — по-скоро рефлекс. В края на краищата, не се познаваха. Както биологичното, така и социалното у нас ни учи да се пазим от непознати. Но еволюцията ни е дала и някакво социално възпитание. Намираха се на обществен паркинг, той й изглеждаше добър човек — баща и прочее, — имаше и бебешка седалка и от нейна страна щеше да е неучтиво да му откаже, нали така?

Изчисленията й отнеха не повече от две-три секунди и в крайна сметка учтивостта победи инстинкта за оцеляване. Както ставаше в повечето случаи.

— Разбира се.

Остави покупките си в багажника и се приближи. Наш се наведе към вътрешността на буса.

— Имам чувството, че този колан тук…

Реба дойде още по-близко. Наш се изправи, за да й отстъпи място. Озърна се. Дебелакът с брадата в стил Джери Гарсия и тениската батик все още шляпаше към входа, но нямаше да забележи нищо, което не прилича на поничка. А и понякога най-доброто прикритие е когато си на открито. Без паника, без бързане, без излишен шум.

Реба Кордоба се наведе напред и това бе началото на края й.

Пред очите на Наш бе оголеният й, беззащитен врат. Светкавично се пресегна и запуши с една ръка устата й, а с другата натисна точката зад обицата на ухото, с което спря достъпа на кръв до мозъка й.

Тя порита слабо с крака, само за няколко секунди. Натисна я още по-силно и тя остана неподвижна. Напъха я във фургона, скочи вътре и затвори вратата. Зад него се движеше Пиетра. Тя затвори вратата на колата на Реба и подаде ключовете на Наш. С дистанционното той заключи акурата, докато Пиетра се настаняваше на шофьорската седалка на микробуса.

Запали двигателя.

— Чакай — обади се Наш.

Пиетра се извърна.

— Не трябва ли да побързаме? Запази спокойствие. Замисли се за няколко секунди.

— Какво има?

— Аз ще карам буса — отвърна й. — Отивай в нейната кола.

— Това пък за какво?

— Защото ако я оставим тук, ще се усетят, че е отвлечена. Ако я преместим, може и да ги заблудим.

Хвърли й обратно ключовете. После закопча Реба към пода с пластмасовите белезници. Натика в устата й парцал. Тя започна да се съпротивлява.

Взе в двете си длани крехкото й, хубаво личице, сякаш се канеше да я целуне.

— Ако ми избягаш — каза, втренчил се в кукленските й очи, — ще грабна Джейми. И тогава ще стане лошо. Разбираш ли ме?

Като спомена името на сина й, Реба замръзна.

Наш се премести на предната седалка и каза на Пиетра:

— Карай след мен. Дръж се нормално.

И тръгнаха.

Майк потърси разтуха в своя айпод. Освен хокеят, това бе единственият му друг отдушник. Нищо не го разпускаше докрай. Обичаше семейството си, обичаше работата си, обичаше и хокея. Но и на хокея времето му щеше скоро да отмине. Годинките се трупаха, колко и да не му се искаше да си го признае. Голяма част от времето му минаваше изправен с часове наред в операционната. Навремето хокеят му помагаше да поддържа форма. Вероятно все още му беше полезен по отношение на сърдечната дейност, но тялото му започваше да понася трудно физическия сблъсък. Ставите го мъчеха. Мускулните разтегляния и дребните навяхвания ставаха все по-чести и отшумяваха все по-бавно.