Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Извинявай — рече. — Не исках…

— Нито пък аз. И двамата сме на тръни.

— Какво мислиш да правим?

— Какво можем да направим? — попита Майк. — Аз лично ще чакам тук.

— Ами ако не се прибере?

Мълчание.

— Не искам да ходи на онова парти — рече Майк.

— Съгласна съм.

— Но ако отида там и го спра…

— То също ще е нетипично за теб.

— Кажи ти какво мислиш — попита я той.

— Според мен трябва, независимо от всичко, да отидеш и да го прибереш. Намери някакъв по-заобиколен начин.

— Като как точно си го представяш?

— Никак, засега. Но партито надали ще почне по-рано от два часа. Имаме още време за мислене.

— Добре. Може пък и да ми излезе късметът и да го открия дотогава.

— Звъня ли на Кларк и Оливия?

— Тиа!

— Пардон. Знам, че вече си го направил. Искаш ли да се прибера?

— И какво ще направиш?

— Не знам.

— Тук с нищо не можеш да помогнеш. Взел съм нещата в свои ръце. Всъщност не трябваше дори да те безпокоя.

— Напротив, много хубаво правиш. Няма смисъл да ми спестяваш подобни неприятности. Предпочитам да съм вътре в нещата.

— Добре, пак ще ти звънна. Не се притеснявай.

— Обади ми се веднага, щом го чуеш.

— Окей.

Разговорът приключи. Брет вдигна глава от компютъра:

— Неприятности ли имаш?

— Слушаше ли ме?

Брет вдигна рамене:

— Защо не прегледате доклада на „Е-СпайРайт“?

— Ще кажа на Майк и това да направи после.

— Ти самата можеш да го прочетеш оттук.

— Това не става ли само от служебния ми компютър?

— Ами! Отвсякъде можеш, стига да си включена в интернет.

— Значи и всеки друг може да го види — намръщи се Тиа.

— Не. Все пак трябва да имаш потребителското име и паролата. Просто отиваш на страницата на „Е-СпайРайт“ и влизаш като регистриран юзър. Току-виж си попаднала на някой имейл или нещо друго, което синът ти е получил.

Тиа се замисли.

Брет отиде до лаптопа и изчука нещо на клавиатурата. После завъртя екрана към нея. Началната страница на „Е-СпайРайт“ се бе отворила.

— Ще сляза до долу да пия една сода — рече Брет. — Ти искаш ли нещо да ти донеса?

Тя поклати глава.

— Действай тогава — каза Брет.

Запъти се към вратата, а тя седна на стола и зададе име и парола. Стигна до страницата с доклада и поиска данните от последния ден. Почти нищо ново, с изключение на кратък чат по инстант месинджъра със загадъчния СиДжей8115.

СиДжей8115: какво има?

ХокейАдам1117: майка му ме причака след училище.

СиДжей8115: какво ти каза?

ХокейАдам1117: научила е нещо.

СиДжей8115: ти какво й каза.

ХокейАдам1117: нищо, избягах.

СиДжей8115: довечера ще го обсъдим.

Тиа го прочете втори път. После грабна мобифона и натисна копчето за бързо повикване.

— Майк?

— Кажи.

— Веднага го намери, каквото и да ти коства.

Рон пое снимката.

Погледът му се задържа върху нея, но Бетси усети, че е престанал да я вижда. Езикът на тялото му й подсказваше, че вече нищо не може да го засегне. Той потръпна, тялото му замръзна. Остави снимката на масата и скръсти ръце. После пак я взе.

— И какво променя това? — попита.

Замига начесто, подобно на заекващ, запецнал на особено трудна дума. Видът му я ужаси. От години не бе виждала това му ситно мигане. Според свекърва й децата много биели Рон, докато бил във втори клас, но той не й казвал. Тогава се появило мигането. С годините бе започнало да изчезва и сега почти не се проявяваше. Дори когато бяха научили за Спенсър, Бетси не го бе забелязала.

Защо й трябваше да му показва снимката? Рон се бе прибрал с желанието да й протегне ръка, а тя я бе шляпнала да се махне.

— Не е бил сам през онази нощ.

— Е?

— Не разбираш ли какво искам да ти кажа?

— Може първо да е излязъл с приятели. Какво от това?

— Те защо нищо не казват?

— Откъде да знам? Може да ги страх; може Спенсър да им е казал да си мълчат; възможно е и ти да бъркаш датата. Може да ги е видял за малко, пък после да е излязъл. Може снимката да е направена много по-рано през същия ден.

— Не е така. Пресрещнах Адам Бай след училище…

— Какво?!

— Изчаках да бие последният звънец. Показах му снимката.

Рон поклати глава в недоумение.

— А той избяга. Сто на сто има нещо гнило в цялата работа.

— Като какво?

— Отде да знам. Нали помниш, че когато полицията намери Спенсър, едното му око бе насинено?

— Те имаха обяснение. Вероятно бил изгубил съзнание и е паднал на лицето си.

— Или някой го е ударил.

— Никой не го е удрял, Бетс — възрази Рон с омекнал глас.