Харлан Коубън - Дръж се здраво

— По голяма беля, казваш?

— Да.

— Леле, леле, сега съвсем се притесних.

Майк бръкна в портфейла си и извади банкнота.

— Не се хаби — рече гардът. — Не те пускам.

— Но ти не разбираш.

Гардът направи нова крачка. Гръдният му кош опря в лицето на Майк. Майк затвори очи, но не отстъпи. Навик от хокея, вероятно. Никога не отстъпвай. Отвори очи и ги впери в големия.

— Дръпни се да мина — каза Майк.

— Сега ще трябва да си тръгнеш.

— Дръпни се, казах.

— Никъде не мърдам.

— Аз търся сина си.

— Тук няма непълнолетни.

— Настоявам да вляза.

— Тогава бягай отзад на опашката.

Майк не сваляше очи от неговите. И двамата не помръдваха. Приличаха на боксьори, макар и от различни категории, застанали в средата на ринга, докато реферът ги инструктира. Майк усети заряда във въздуха. Усети и игличките в крайниците си. Знаеше как да се бие. В хокея не стигаш далеч, ако не умееш да използваш юмруците си. Питаше се само мускулите на оня истински ли бяха, или само за парлама.

— Влизам — каза Майк.

— Нима?

— Имам приятели в полицията — блъфира Майк. — Ще нахлуят тук и ако намерят дори само един непълнолетен, ти ще опереш пешкира.

— Леле, леле, пак ме притесни.

— Махай се от пътя ми. Майк направи крачка вдясно.

Големият също се придвижи и застана на пътя му.

— Усещаш ли, че май ще се млатим? — попита гардът. Майк много добре знаеше златното правило: никога, в никакъв случай, не показвай, че те е страх.

— Усещам.

— Яко копеле си, а?

— Почваме ли?

Гардът се ухили. Имаше страхотни зъби — перленобели на фона на черната му кожа.

— Не. И знаеш ли защо? Защото дори да си по-як, отколкото предполагам, в което всъщност се съмнявам, аз съм тук с Реджи и Тайрън. Ей ония там. — Посочи с палец към други двама облечени в черно юначаги. — И понеже не възнамеряваме да доказваме мъжеството си с това, че ще отупаме някакъв глупак, не виждаме смисъла от честния бой. Ако ти и аз „почнем“ — изимитира той гласа на Майк, — те ще се включат. А Реджи има и полицейска електрошокова палка. Схващаш ли?

Гардът скръсти ръце пред гърдите си и в този миг Майк съзря татуировката — зелено „Д“ под лакътя.

— Как ти е името? — запита Майк.

— Какво?

— Името ти — повтори Майк. — Как се казваш?

— Антъни.

— А фамилното?

— Какво значение има?

Майк посочи ръката му.

— Татуираното „Д“.

— Няма нищо общо с името.

— В „Дартмът“ ли си учил?

Гардът се облещи. После бавно кимна.

— И ти ли?

— „Vox clamentis in deserto“ — изрецитира Майк девиза на колежа.

Антъни му отвърна с превода — „Глас в пустиня“ — и се ухили:

— Така и не разбрах какъв му е смисълът.

— И аз — призна Майк. — Какъв спорт играеше?

— Американски футбол. Избиран съм в символичния сборен отбор на „Айви лиг“. А ти?

— Хокей на лед.

— „Айви лиг“?

— И на САЩ.

Антъни, явно силно впечатлен, вдигна вежди.

— Имаш ли деца, Антъни?

— Син. Тригодишен.

— А ако синът ти закъсаше, щяха ли трима като вас с Реджи и Тайрън да могат да те спрат да не влезеш?

Антъни въздъхна дълбоко.

— Откъде си сигурен, че синът ти е вътре?

Майк му повтори, че е видял ДиДжей Хъф с гимназиалното яке.

— А, онова момче ли? — Антъни поклати глава. — Изобщо не е тук. Да не мислиш, че ще пусна някой пикльо с школско яке? Свърна по хей там онази пряка. — Посочи на десетина метра нагоре по улицата.

— Имаш ли представа накъде води? — попита Майк.

— Задънена е, доколкото знам. Аз там не ходя. Нямам работа. Само наркомани и разни други отрепки. Сега искам да направиш нещо за мен.

Майк зачака.

— Всички ни гледат как се дърляме тук. Ако те пусна току-така, ще си изгубя репутето — а тук без репуте си нула. Нали ме разбираш?

— Разбирам те.

— Така че аз ще ти вдигна юмрук, а ти ще побегнеш като уплашено момиченце. Може и в уличката да свърнеш. Разбра ли ме?

— Да те попитам първо нещо.

— Какво?

Майк извади портфейла.

— Казах ти вече — спря го Антъни. — Не ми трябват…

Майк му показа снимка на Адам.

— Виждал ли си го?

— Не е тук.

— Не отговаряш на въпроса ми.

— Никога не съм го виждал. Готов ли си?

Антъни сграбчи Майк за яката и вдигна юмрук. Майк се сви и се развика:

— Недей, моля ти се. Окей, съжалявам, махам се! Дръпна се назад, Антъни го пусна и Майк хукна. Зад себе си чу гласа на Антъни:

— Правилно, момче. Беж да те няма…

Някои от опашката изръкопляскаха. Майк стигна на спринт до уличката и свърна по нея. Насмалко да се спъне в редица очукани боклукчийски кофи. Под краката му захрущя счупено стъкло. Спря се, погледна пред себе си и видя още една проститутка. Поне на такава му заприлича. Голямата кафява кофа, на която се беше облегнала, приличаше на неин крайник, без който тя щеше да падне и никога повече да не стане. Перуката й имаше лилав оттенък, сякаш я е откраднала от гардероба на Дейвид Бауи през 1974 година. Или от очуканата кофа за боклук на Дейвид Бауи. По нея сякаш се разхождаха хлебарки.