Харлан Коубън - Дръж се здраво

Маркираната начална страница на GPS помнеше потребителското му име. Набра елементарната парола — ADAМ — и зачака.

Появи се картата. Червената точка бе на предишното си място. Според условията на сайта GPS работеше с точност около четирийсет фута. Което не му позволяваше да установи къде точно се намира Адам, но поне бе сигурен, че е наблизо. Изключи компютъра.

Сега какво?

Намери празно място наблизо и паркира. Ако наречеше района „занемарен“, щеше да е комплимент. Броят на обкованите с летви прозорци превишаваше числото на онези, които съдържаха някакво подобие на стъкло. Зидарията навсякъде бе придобила мръснокафяв цвят и бе на път да се срути или разпадне. Във въздуха се стелеше воня на пот и нещо друго, неподдаващо се на определение. Магазините бяха със спуснати, нашарени с графити метални щори, за да си осигурят поне малко самозащита. Дъхът му пареше в гърлото. Всички около него имаха изпотен вид.

Жените носеха презрамки-спагети и силно изрязани шорти. С риск да прозвучи безнадеждно старомоден или политически некоректен, Майк се запита наистина ли бяха веселящи се тийнейджърки, или работещи момичета.

Излезе от колата. Някаква висока черна жена го доближи:

— Хей, Джо, искаш ли да се позабавляваш с Латиша? — попита го тя.

Гърлест глас, яки ръце — Майк не бе сигурен дали „тя“ е правилното местоимение.

— Не, благодаря.

— Сигурен ли си? Ще ти открия непознати светове.

— Не се и съмнявам, макар хоризонтите ми отсега да са достатъчно далечни.

На всяко свободно местенце висяха разлепени постери на неизвестни никому рок банди — „Пап Смиър“, „Гонореа пъс“. На една веранда седеше майка с бебе на хълбока. Потта се стичаше по лицето й, а зад нея се полюляваше гола електрическа крушка. В занемарената пряка Майк съзря импровизиран платен паркинг с надпис „$10 за цяла нощ“. Някакъв латино с тениска без ръкави и изрязани шорти стоеше на входа й и броеше пари. Хвърли око на Майк и запита:

— Кво търсиш, брато?

— Нищо.

Продължи нататък, към посочения от GPS-а адрес. Двуетажен дом, притиснат между два шумни клуба. Надникна и видя дванайсетина звънеца — нито един с име, само някакви цифри и букви. Сега какво?

Нямаше и най-малка представа.

Можеше да чака отвън, докато Адам излезе. Но каква щеше да е ползата? Станало бе десет часа. Заведенията започваха да се изпълват. Ако Адам бе нарушил семейните правила и бе дошъл тук да се весели, докато излезе, можеха да минат часове. А после? Майк не можеше да си представи как ще изскочи пред Адам и приятелите му и ще каже: „Аха! Хванах ли те най-после?“ И какво, ако го направеше? Какво обяснение щеше да му даде как така изведнъж се е озовал тук?

И какво в крайна сметка целяха двамата с Тиа? Това бе един от основните проблеми по отношение на следенето. Дори да забравеше временно за отявленото нарушение на личното пространство на Адам. Въпросът опираше и до прилагането на правилата. Какво предприемаш, след като си разбрал какво става? Нима да се намесиш и по този начин да загубиш доверието на детето си бе по-маловажно от предотвратяването на една нощ на непълнолетно пиянство? Зависи.

Единственото желание на Майк бе да се убеди, че синът му е в безопасност. Нищо Повече. Спомни си как Тиа каза веднъж, че задачата им е да ги изведат живи и здрави от юношеството до пълнолетието. Донякъде бе права. Юношеските години са пропити от угризения, подклаждани са от хормоните, заредени са с всякакви емоции на десета степен. А пък са тъй кратки. Невъзможно е обаче да обясниш всичко това на един тийнейджър. Ако можеше да предаде поне една мъдрост на своя тийнейджър, тя щеше да гласи: „И това ще мине, и то бързо.“ Те, естествено, не желаеха да се вслушат и именно в това се криеше красотата и безсмислеността на младостта.

Спомни си за чатовете на Адам със СиДжей8115. За реакцията на Тиа и за собственото си вътрешно усещане. Не бе вярващ, не си падаше и по разните там екстрасенси, но в същото време не обичаше — нито в личния си, нито в професионалния живот — да върши нещо срещу така наречените си „предчувствия“. Понякога просто „чувстваме“, че нещо не е както трябва. Независимо дали става дума за диагноза, или за избора на маршрут при дълго пътуване. Независимо дали „нещото“ витаеше във въздуха като леко попукване, или като пълна тишина, опитът бе научил Майк да се съобразява с него.

Та точно сега това му чувство му крещеше, че синът му е в истинска опасност.

Намери го!

Но как?