Харлан Коубън - Дръж се здраво

На една от снимките имаше момче, което й се стори на тогавашната й възраст — осем, евентуално девет. Застанало бе до момиче, което бе с една-две години по-малко. В момиченцето Джил моментално разпозна майка си. На гърба на снимката някой с красив почерк бе написал „Тиа и Дейви“ и годината.

Никога не бе чувала за Дейви. Но се учеше. Ровичкането й бе дало ценен урок. И родителите обичат да си имат тайни.

— Виж това — каза Ясмин.

Джил надникна в чекмеджето. Най-отгоре мистър Новак държеше пакет презервативи.

— Уф, гадост.

— Мислиш ли, че ги използва с Бет?

— Изобщо ми е противно да мисля за това.

— А мен питаш ли ме какво ми е? Та той е собственият ми баща.

Ясмин бутна чекмеджето навътре и отвори другото под него. Гласът й внезапно се превърна в шепот:

— Джил?

— Кажи.

— Виж тук какво има.

Ясмин пъхна ръката си покрай някакви стари пуловери, една метална кутия, свити на топки чорапи и след това спря. Извади нещо и се засмя.

Джил отскочи назад.

— Какво по…?

— Пистолет.

— Знам, че е пистолет!

— И е зареден.

— Прибери го. Не мога да повярвам, че баща ти държи зареден пистолет.

— Много бащи го правят. Да ти покажа ли как се вдига предпазителят?

— Недей.

Ясмин все пак го вдигна. И двете гледаха оръжието със страхопочитание. Ясмин го подаде на Джил. Отначало Джил се противеше, но изведнъж нещо във формата и цвета му я привлече. Положи го върху дланта си. Продължи да се диви на теглото, хладнината и простотата му.

— Искаш ли да ти кажа нещо? — попита Ясмин.

— Казвай.

— Ама обещай, че няма да кажеш.

— Разбира се.

— Когато го открих, започнах да си представям как го насочвам към мистър Луистън.

Джил остави внимателно оръжието.

— Почти виждах пред очите си как влизам в час, а то е в раницата ми. Понякога си мисля дали да не изчакам до след часовете, когато няма да има други хора, после ще изтрия отпечатъците и ще изчезна. Или да отида в дома му — знам къде е, в Уест Ориндж, — а там като го убия, никой няма да ме заподозре. После пък си мисля дали да не го направя пред целия клас, та всички деца да ме видят, а после може да обърна пистолета и към тях, но реших, че ще стане нещо като в гимназията „Колъмбайн“, а пък аз не съм отчуждена като някакъв готик.

— Ясмин?

— Кажи.

— Ти направо ме плашиш.

Ясмин се усмихна:

— А, някакви си блуждаещи мисли. Напълно безопасни са, нали разбираш? Нищо няма да направя.

Мълчание.

— Той ще си плати — каза Джил. — Нали знаеш? Мистър Луистън, де.

— Знам.

Чуха кола по алеята към гаража. Мистър Новак си бе у дома. Ясмин най-спокойно взе пистолета, постави го на дъното на чекмеджето, после нареди всичко отгоре, сякаш нищо не е било. Изобщо не се забърза, дори когато чуха входната врата да се отваря и баща й да се провиква:

— Ясмин? Момичета?

Ясмин затвори чекмеджето, усмихна се и отиде до вратата.

— Идваме, тате!

Тиа дори не си събра багажа.

В момента, в който свърши да говори с Майк, хукна към фоайето. Брет още търкаше сънливите си очи. Вечно немитата му коса стърчеше на всички посоки. Беше й предложил да я закара до Бронкс. Микробусът му бе пълен с компютърно оборудване и вонеше на пръч, но кракът му не се вдигаше от педала за газта. Седнала до него, Тиа проведе няколко телефонни разговора. Първо събуди Гай Новак, съобщи му, че с Майк се е случило нещастие и го помоли да задържи Джил у тях. Той бързо се съгласи и й изказа съчувствието си.

— Какво да й кажа обаче? — попита я Гай Новак.

— Просто й кажи, че му се е явил спешен ангажимент. Няма смисъл да я тревожим.

— Разбира се.

— Благодаря ти, Гай.

Тиа не откъсваше очи от шосето, сякаш това можеше да съкрати времето за пътуване. Опита се да възстанови какво точно се е случило. Майк бе споменал, че е ползвал клетъчен телефон с GPS. Установил, че Адам е на някакво необичайно място в Бронкс. Отишъл там, сторило му се, че видял Хъф, после го пребили.

Адам бе все още в неизвестност — може като предишния път да е решил просто да се махне за ден-два.

Обади се на Кларк, после и на Оливия. Никой от тях не бе виждал Адам. Позвъни и на домашния телефон на Хъф, но никой не вдигна. През по-голямата част от нощта, та дори и през днешната сутрин подготовката за снемането на показанията бе изместила ужаса й на по-заден план — до момента, в който Майк се бе обадил от болницата. Край. Страхът — първичен и неудържим — я бе обзел напълно. Не можеше да си намери място на седалката.