Харлан Коубън - Дръж се здраво

— Добре ли си? — попита Брет.

— Добре съм.

Но не беше. Все се връщаше към онази нощ, в която Спенсър Хил бе избягал и се бе самоубил. Спомни си как Бетси й се беше обадила…

— Адам да е виждал Спенсър…?

Паниката в гласа на Бетси. Ужасът. И накрая — покой. Достатъчно се бе тревожила, че да заслужи всяка секунда от последвалия покой.

Тиа затвори. Изведнъж й стана трудно да диша. Усети стягане в гърдите си. Загълта жадно въздух.

— Да отворя ли прозореца? — попита Брет.

— Нищо ми няма.

Успя да се овладее и да се обади в болницата. Свърза се най-после с лекаря, но не научи нищо ново. Майк е бил пребит и ограбен. Доколкото разбра, нападателите са били неколцина и са го спипали в някаква тясна уличка. Имал силно сътресение и изкарал в безсъзнание няколко часа, но сега си почивал и щял да се оправи.

Позвъни на домашния телефон на Хестър Кримстайн. Шефката й бе умерено разтревожена за състоянието на съпруга и сина на Тиа. И изключително разтревожена за делото.

— Синът ти и друг път е бягал, нали? — запита Хестър.

— Веднъж.

— Вероятно и сега случаят е същия.

— Може да е и по-сериозно.

— Като какво, например? — попита Хестър. — За колко часа бе насрочено снемането на показанията, казваш?

— За три следобед.

— Ще поискам отлагане. Ако не го дадат, ще се наложи да се върнеш.

— Това е на шега, нали?

— Доколкото разбирам, тук нищо не можеш да направиш. А по телефон можеш да говориш отвсякъде. Ще ти уредя да те вземе частният ми самолет, та да излетиш от Титърбъро.

— Но става дума за собственото ми семейство.

— Точно така. А пък аз ти казвам, че можеш да се откъснеш от него за няколко часа. От присъствието ти на теб може и да ти стане по-добре, но на тях няма да им помогне. Аз обаче имам на ръцете си невинен човек, който може да отиде в затвора за двайсет и пет години, ако ние с теб осерем нещата.

На Тиа й идеше още сега да напусне, но нещо отвътре я обзе и успокои достатъчно, та да каже:

— Окей. Нека видим дали ще има отлагане.

— Ще ти се обадя.

Тиа прекрати разговора и се втренчи в телефона, сякаш бе някакъв израстък на ръката й. Наистина ли бе провела този разговор?

Когато влезе при Майк, Моу вече беше там. Той прекоси стаята с два скока, със свити в юмруци ръце и с лице, обляно от сълзи.

— Добре е — каза Моу, щом я видя. — Току-що заспа. Тиа се доближи до леглото на Майк. На останалите две легла също имаше пациенти, но в момента и при двамата нямаше посетители. Видя лицето на Майк и сякаш бетонна плоча се стовари върху стомаха й.

— О, божичко…

Моу мина откъм гърба й и положи длани на раменете й.

— Изглежда по-зле, отколкото е всъщност.

Надяваше се, че е прав. Предполагала бе какво може да завари, но чак пък това! Дясното му око беше затворено от отока. Едната му буза бе срязана с нещо като бръснач, а другата бе подута. Сцепили му бяха устната. Едната му ръка бе под одеялото, но на другата личаха две огромни синини.

— Какво са ти направили? — прошепна.

— Пиши ги умрели — каза Моу. — Чуваш ли ме? Ще ги открия, но няма да ги бия. Направо ще ги пречукам.

Тиа сложи ръка върху ръката на Майк. Нейният мъж. Нейният красив, силен мъж. Влюбила се бе в него в „Дартмът“. Споделяла бе леглото му, родила му бе деца, свързала бе живота си с неговия завинаги. Човек не се сеща често за тези неща, но от това те не престават да съществуват. В действителност си избираш някой, с който да споделиш живота си — най-страшното нещо, като си помислиш. Защо бе позволила да се отдалечат един от друг, та макар и за малко? Защо ежедневното се бе превърнало в ежедневие, вместо да посвети всяка секунда от живота им на това да го направи дори още по-добър, още по-пламенен?

— Толкова много те обичам — прошепна.

Той примига с очи. И в тях тя съзря страха, което вероятно бе най-страшното. Откакто го познаваше, не бе го виждала да се бои от нещо. Нито да плаче. Сигурно си е поплаквал, но не беше от тези, които го показват. Искаше да е нейната опора, а колкото и старомодно да звучеше, и нейното желание бе същото.

Майк погледна право нагоре, вече с широко отворени очи, сякаш виждаше някакъв въображаем нападател.

— Майк — промълви Тиа. — Тук съм.

Погледът му се премести към нея, срещна нейния, но страхът не го напускаше. Ако присъствието й го утешаваше, поне не му личеше. Тиа хвана ръката му.

— Ще ти мине — каза.

Очите му се впиха в нейните и тя го разбра. Още преди думите да бяха излезли от устата му.

— А Адам? Къде е Адам?