Харлан Коубън - Дръж се здраво

Хестър Кримстайн дори не каза „ало“.

— Нещо ново за сина ти?

— Нищо. Според полицията сам е избягал.

— А нима не е така?

Тиа се закова.

— В никакъв случай.

— Брет ми каза, че го шпионирате — рече Хестър.

Брет и голямата му уста, мина й през акъла. Прекрасно.

— Проверявам какво прави онлайн.

— Не по врат, а по шия.

— Адам не би избягал по този начин.

— За пръв път чувам родител да казва това, ей богу.

— Познавам сина си.

— И това — допълни Хестър. — Новината е лоша. Не отложиха снемането.

— Но, Хестър…

— Изслушай ме, преди да си казала, че няма да се връщаш в Бостън. Вече съм уредила да те вземат с лимузина. Тя в момента е пред болницата.

— Не мога…

— Чакай, Тиа. Поне това ми дължиш. Шофьорът ще те закара до летището в Титърбъро, което не е далеч от вас. Аз имам свой самолет. Ти имаш мобифон. Ако научиш нещо ново, шофьорът незабавно ще те откара. В самолета също има телефон. Ако научиш нещо, докато си във въздуха, пилотът ще те закара там за нула време. Може да открият Адам във Филаделфия, да речем. За теб е по-добре да имаш частен самолет на твое разположение.

Майк хвърли въпросителен поглед на Тиа. Тя поклати глава и им даде знак да тръгват. Излязоха през вратата.

— Стигнеш ли в Бостън, снемаш показанията — продължи Хестър. — Ако излезе нещо ново по време на снемането, зарязваш всичко и се качваш на самолета. От Бостън до Титърбъро са четирийсет минути. Най-вероятно синът ти ще цъфне на вратата с обикновеното юношеско оправдание, че е пил някъде с приятели. Във всеки случай, ще си си у дома след час-два.

Тиа се замисли.

— Има резон в това, което казвам, нали? — каза Хестър.

— Има.

— Чудесно.

— Но все пак не мога…

— Защо?

— Няма да мога да се съсредоточа.

— Пълни глупости. Нали ти казах за какво са ми тези показания.

— Да, но ти искаш да флиртувам. Докато мъжът ми е в болница…

— Откъдето излиза в момента. На всичко съм в течение, Тиа.

— Дори така да е. Мъжът ми е пребит, а синът ми го няма. Смяташ ли, че ще съм в състояние да флиртувам, докато снемам показанията?

— Да си в състояние ли? Какво ме интересува дали ще си в състояние? Просто отиваш и действаш. Тиа, заложили сме на карта свободата на един човек.

— Не можеш ли да намериш някой друг?

Мълчание.

— Това ли беше окончателният ти отговор? — запита Хестър.

— Окончателен ли? — каза Тиа. — Значи ли това, че ще остана без работа?

— Не от днес — отвърна Хестър, — но не и след много време. Защото вече ще знам, че не мога да разчитам на теб.

— Няма да пожаля сили да спечеля отново доверието ти.

— Няма да успееш. Не си падам по даването на втори възможности. За мен работят куп адвокати, на които няма да им се налага. Така че ще те оставя да вършиш черната работа, докато сама се откажеш. Жалко. Мислех, че си човек с възможности.

Хестър Кримстайн окачи слушалката. Озоваха се навън. Майк продължаваше да наблюдава жена си.

— Тиа?

— Не ми се говори.

Моу ги закара у дома.

— Какво да правим сега? — попита Тиа.

Майк глътна една болкоуспокояваща таблетка.

— Ти най-добре върви да прибереш Джил.

— Окей. А ти?

— Като начало — каза Майк — искам да си побъбря с капитан Даниел Хъф, защо ме излъга.

— Тоя Хъф нали е полицай? — каза Моу.

— Точно така.

— Значи лесно няма да го уплашиш.

Паркирали бяха на същото място, където бе спрял Майк предната вечер, преди да започне цялата бъркотия. Изобщо не изслуша какво му казва Моу. Отиде гневно до вратата. Моу го следваше по петите. Майк почука и зачака. След това натисна продължително звънеца и почака още малко.

Никой не отвори.

Майк мина откъм гърба на къщата. И на задната врата потропа. Пак никой. Опря чело в прозореца, сложи длани на слепоочията си и погледна вътре. Никакво движение. Пробва дори дръжката на вратата. Заключена бе.

— Майк?

— Той лъже, Моу.

Върнаха се до колата.

— Накъде сега? — попита Моу.

— Дай да карам аз.

— Не може. Казвай накъде.

— Полицията. Където работи Хъф.

Участъкът бе наблизо, на малко повече от километър. Майк си представи как Даниел Хъф изминава ежедневно този път, за да отиде на работа. Късметлия. Толкова наблизо му бе. Сети се колко часа бе изгубил самият той заради задръстванията по моста, после си зададе въпроса защо си мисли такива глупости, изведнъж установи, че дишането му е особено и че Моу го наблюдава с крайчеца на окото си.

— Майк?

— Кажи.